— Не, но няма значение.
— Маки! Сигурен ли си, че наистина искаш да дойдеш на този купон?
Поех си дълбоко дъх.
— В момента просто искам да се махна от тази къща.
След като затворих, потърках очите си и се опитах да дойда на себе си. Изтърколих се от леглото и се изправих. Ако щях да излизам с Розуел, трябваше да направя нещо за състоянието на косата си и все пак да се намъкна в някаква тениска. Прекосих стаята и започнах да ровя из скрина. Обикновено едно толкова дълго спане беше достатъчно да ме отърве от световъртежа, но този път щом обърнех глава, стаята правеше лениво полузавъртане, ей така между другото, и трябваше да отпусна глава върху скрина, за да не падна на пода.
— Маки?
Когато погледнах през рамо, видях Ема, застанала на прага на стаята ми. Беше вече облечена с раздърпан суичър, а косата й беше вдигната на обичайния небрежен кок. Той бе отпуснат и хаотичен, както го носеше още откакто бяхме деца. Тя не излизаше много често и сега, изглежда, се беше приготвила да си легне в леглото с хубава книга. Затворих чекмеджето и се обърнах към нея.
— Можеш да влезеш, нали знаеш?
Тя направи няколко крачки навътре, после отново спря.
— Джанис, моята партньорка за лабораторното упражнение, ми даде нещо — каза тя. Държеше хартиена торбичка в ръка. — Било някакъв специален вид… холистичен екстракт. — Гласът й потреперваше странно, сякаш я изнервях. — Тя каза… просто каза, че ще ти помогне. — Прекоси стаята и спря до бюрото ми.
— Благодаря — казах, гледайки я как оставя торбичката и се отдръпва назад. — Ема…
Но тя вече се беше обърнала и излезе от стаята ми. Вдигнах торбичката и я отворих. Вътре имаше малко шишенце от кафяво стъкло с етикет, на който на ръка беше написано: „Най-полезната глогинова отвара. За пиене.“ Вместо да има капачка или тапа, шишенцето беше запечатано с восък. Когато го махнах с нокътя на палеца си, уханието на листа, което се разнесе отвътре, беше много остро, но не миришеше на нещо развалено или отровно. Вярвах на Ема. През целия си живот тя имаше една мисия и я изпълняваше с всеотдайност — да се грижи за мен, да е сигурна, че съм добре. Но да пия от нещо неидентифицирано, беше доста лекомислено, и колкото и да вярвах на Ема, изобщо не се доверявах на Джанис. По-силно обаче беше убеждението ми, чувството, което не ме напускаше в последно време, че ако нещо не се променеше, ако нещата продължаваха да се развиват по същия начин, една сутрин просто щях да се събудя, но нямаше да успея да стана от леглото. Или, по-вероятно, щях да си легна и изобщо да не се събудя. Докоснах устието на шишенцето, после облизах предпазливо полепналите остатъци по върха на палеца си и зачаках. Няколко минути ровех безцелно из стари домашни и из дрехите си за пране и след като прецених, че хипи-вуду магията на Джанис явно не ме е убила, отпих една голяма глътка и после още една. Не беше лошо. Не беше и хубаво, но не беше гадно. Имаше вкус на нещо средно между ликьор и пръст.
Пъхнах празното шишенце в раницата си и намерих блуза с яка и не прекалено измачкана. Тъкмо я намъквах през главата си, когато внезапно усетих, че ми е по-добре — много по-добре. От толкова време бях изтощен, че донякъде бях забравил, че се чувствам така, докато изтощението не изчезна. Протегнах се и мускулите ми не ме боляха. Отидох в банята и се погледнах в огледалото. Очите ми все още бяха тъмни, но не и странни, изродско тъмни. Бяха просто нормални, с черни зеници и с тъмнокафяво в ириса. Кожата ми все още беше бледа, но можеше да бъде наречена „свежа“, а не „смъртнишка“. Изглеждах като обикновен човек, излизащ в събота вечер. Изглеждах нормален.
Прибрах се в стаята си и извадих шишенцето, за да го разгледам по-добре. Етикетът беше обикновена, проста лепенка, без никакъв друг надпис, освен загадъчното „Най-полезната глогинова отвара“, и инструкцията за изпиването. Знаех, че глогът е ниско дърво с бодли, което растеше край селските пътища, но етикетът не даваше никаква друга информация за това какво представляваше всъщност питието.
В главата ми се блъскаха купища въпроси. Каква беше тази отвара и как действаше? Дали просто въздействаше добре за кратко или наистина можеше да ме излекува? Дали Ема отново щеше да ме спаси? Въпреки че инстинктът ми ме караше да се съмнявам в това, усетих как на лицето ми се появява усмивка. Широка, щастлива. Не се бях чувствал толкова добре от седмици. А може би дори от месеци. Изпитах огромна, завладяваща нужда да направя нещо, което изискваше много енергия. Исках да скачам из стаята или да се смея необуздано, или да намеря Ема и да я прегърна, докато и тя започнеше да се смее и двамата останехме без дъх и се стоварехме на пода. Исках да направя стойка на ръце или салто, но нямаше достатъчно пространство за това. Исках да тичам. Загасих лампата и излязох в коридора.