— Опитай го и ми кажи какво още му трябва.
Дрю отпи глътка, закашля се и остави бутилката.
— Това е отвратително.
Дани се намръщи и метна лъжицата към него.
— Ти си отвратителен. Имам нужда от конструктивна критика, задник. Какво му трябва?
Дрю му хвърли лъжицата обратно.
— Трябва да бъде изхвърлено.
— Направи си го сам, мистър Микстура.
Подкачаха се приятелски известно време, после Дани нахлупи заешката маска на главата на брат си и двамата се отправиха към трапезарията, където се вихреше купонът. Докато излизаха, Дрю се протегна и нахлупи качулката на скелет върху главата на Дани.
Розуел вече се беше измъкнал — вероятно, за да открие Стефани. Бях сам в кухнята с Тейт и не бях сигурен какво да правя, дали да планирам бягството си, защото въпреки че нямах никакво желание да говорим за мъртвата й сестра, знаех, че тя просто щеше да ме последва, и може би беше по-подходящо да проведем разговора тук, докато нямаше никой друг наоколо.
Виждах формата на тялото й под тениската, извивките й… Знаех, че трябва да стоя далече от нея, но внезапно всичко, което желаех, беше само да я докосна. Прекосих кухнята и застанах до нея, та поне да не ни се налага да крещим тайните си един към друг през стаята. Усмивката й беше изкуствена, леко цинична, и явно не ме очакваше нищо добро. Косата й ухаеше на грейпфрут и нещо леко и ефирно, което изобщо не й подхождаше, но беше приятно.
— На какво си се маскирала? — попитах аз, като се протегнах и докоснах закачливо една от антенките й.
— О, не знам — хищна богомолка робот. Или марсианка. Или кухненско фолио. А ти на какво си се маскирал?
Оставих бирата си и притиснах длани в плота. Да, въпросът беше много подходящ. Аз не бях аз — постоянно се маскирах на някой друг.
На нормален, съвсем обикновен човек, роден в обикновено семейство, с кафяви очи и нокти, които не ставаха сини, просто защото жените в кафенето използваха железни подноси за пържените картофки вместо алуминиеви.
Но не казах нищо. Очите й бяха напрегнати и странни. Протегна ръка към неуспешното питие на Дани, без да откъсва поглед от лицето ми.
Наведох глава и се зазяпах в пода.
— Спри да ме гледаш така.
— Как?
Сякаш съм глупав и жалък и ти ме мразиш?
Свих рамене.
— Не знам. Няма значение. — Вдигнах отново глава и я погледнах безпомощно. — Какво въобще правиш тук?
От уредбата гърмеше някакво бързо, живо парче — знаете ги, за това как всичко ще бъде наред и просто трябва да бъдеш себе си и как ако се постараеш максимално, всичко ще се получи, и всякакви други такива простотии. В съседната стая момичетата танцуваха заедно и припяваха на песента.
— Изумителното в тази песен — започна Тейт с глас, който звучеше подозрително ведро, сякаш изобщо не променяше темата на разговора ни — е, че в нея няма и капчица ирония.
Погледът й беше прям, изпълнен с толкова болезнена и видима тъга, че тя почти имаше собствени очертания. В зениците й се преливаха една след друга вълни от ръждивочервени експлозии, сякаш в очите й избухваха нови звезди, но Тейт се хилеше — онова плашещо, жестоко хилене. От него погледът й изглеждаше така, като че ли тя искаше точно в този момент да разкъса нечие гърло.
Облегнах се на барплота и се опитах да измисля нещо, което да сложи край на разговора ни. Трябваше ми нещо категорично, което щеше да прекрати завинаги този проблем. Тя изгълта наведнъж питието на Дани и отново ми се ухили.
Не проумявах какво всъщност искаше. Сестра й беше мъртва. Дали щеше да бъде мъртва в красив ковчег на улица „Уелш“ или някъде другаде, това не променяше нищо. Смъртта беше необратима. Постоянна. Не можеш да направиш нищо по въпроса и все пак Тейт изглеждаше решена да си я върне обратно, сякаш с правилния отговор можеше да оправи всичко. Очите й бяха напрегнати, а диадемата й продължаваше да блещука във всички посоки и по раменете й проблясваха звездички.