— Вярваш ли в приказките?
— Не.
— Дори в хубавите, които ги разправят на порасналите вече деца, че ако следваш правилата и се стараеш наистина упорито, намериш си добра работа и създадеш семейство, то тогава всичко ще бъде наред и ще живеете щастливи завинаги?
Изсумтях и поклатих глава.
— Добре. Значи трябва да ти е писнало също като на мен от факта, че всички тук обичат да си играят на „Нека да продължаваме да се преструваме“.
— Виж. Говориш за различни неща и си напълно объркана. Съжалявам за сестра ти, наистина. Станалото е ужасно. Но, за Бога, това просто не е мой проблем.
Усмивката й за секунда застина и очите й се отвориха още по-широко. Гласът й стана по-подигравателен, гаден и висок.
— О, нека да продължим да се преструваме, Маки! Нека да изиграем частта, в която най-накрая ти порастват топки, изправяш се смело срещу фактите и спираш да вярваш, че всичко е прекрасно и пред вратата те чака каляска с еднорози! Да си представим, че си спрял да се отнасяш с момичетата така, сякаш имат половин мозък и казваш на едно от тях, че понякога едни малки, грозни чудовища се показват от леглото, където преди спеше сладката й сестричка. Защо не й разкажеш за това?
Бузите ми пламнаха, сякаш ми бяха зашлевили шамар.
— Защо? — казах аз и въпросът прозвуча много високо, като силен рев. Снижих гласа си бързо. — Защо да го правя? Какво ме засяга това?
Тя ме погледна и поклати глава, сребърните звездички затанцуваха около нея.
— Ти наистина смяташ, че всички са много тъпи, нали?
За миг спрях да дишам. После се наведох към нея и се опитах гласът ми да прозвучи максимално твърд и зловещ.
— Значи се предполага да съм експерт по твоето семейство и да имам обяснение за трагедията, която ви сполетя? Какво точно те накара да смяташ, че имам нещо общо с каквото и да е било, свързано със станалото с вас?
Смехът на Тейт беше изпълнен с презрение.
— Повярвай ми, ако имах избор, щях да предпочета да бъде някой, който не е безгръбначно като теб. Но, за съжаление, ти си единственото, с което разполагам.
Излях напитката си в мивката, където тя се разпени, после се отблъснах рязко от плота и излязох. Далече от кухнята, далече от безмилостната, гадна усмивка на Тейт.
За пръв път, откакто Дрю и Дани изрисуваха шкафчето ми и замаскираха онази гадна дума, се сетих отново за това и се запитах дали Тейт не беше издраскала „изрод“ на вратичката му. Бързо отхвърлих идеята обаче. Беше станало в деня на погребението, което беше доста основателно алиби, най-вече, защото все още не я бях вбесил толкова, колкото сега. В дневната уредбата гърмеше силно, тълпата се блъскаше. Проправях си път между супергерои и секси вещици, опитвайки се да намеря място, където да избягам и да се скрия.
— Маки! — Алис седеше на дивана, усмихваше се и ми махаше с ръка. — Маки, ела тук.
Всичко, което правеше, изглеждаше толкова небрежно, леко, лъскаво островче сред хаоса на живота, напълно нормално, успокояващо… Точно това, от което имах нужда.
Когато седнах до нея, тя се премести по-близо до мен и кракът й се докосна до моя. Миришеше на текила и някакъв цветен парфюм, от който очите ми се насълзиха. Беше маскирана като котка, което според мен беше доста банален костюм. Беше ми по-лесно да мисля за нея, облечена в чистия и семпъл тенис екип. Но нямаше начин да пренебрегна щръкналите й ушички и черните мустаци, изрисувани на бузите й. Всяко трето момиче на купона беше котка.
— Ей — каза тя и се наведе още по-близо към мен. Шнолите й се бяха разхлабили и косата й гъделичкаше рамото ми. — Може би трябва да отидем някъде на по-спокойно място.
Устните й бяха гладки и блестяха, но обицата в устата й все още ме разколебаваше. Зачудих се дали „Най-полезната глогинова отвара“ щеше да бъде достатъчно силна, за да ме предпази от метала. И дали наистина исках това, което си мислех, че искам. Имах желание да я целуна, но не по чистия, изпълнен с копнеж начин, по който мечтаеш да целунеш първата си любов. Жадувах за това така, както понякога ти се иска да скочиш в ледената вода на някое езеро, макар да знаеш, че усещането няма да е никак приятно. Изпитвах раздираща, извратена нужда да се вцепеня. Да видя какво е да се чувстваш като някой друг.
— Искаш ли да седнем някъде другаде?
— Нали сме седнали сега тук. — Ръцете ми се потяха.
Тя ме погледна с досада и наклони главата си на една страна.