— Обзалагам се, че има и по-уютно местенце в тази къща, на втория етаж вероятно… Някоя спалня, например.
Не знаех какво да й отговоря. Да и да и не и да. Погледнах към стъпалата, водещи нагоре, и тогава за миг дъхът ми секна.
Две момичета стояха прави по средата на стълбището, с подпрени лакти на парапета, и си шепнеха нещо. Едната беше красива, облечена в голяма, пухкава рокля, на главата си носеше корона, а в ръка държеше жезъл със сребриста звезда на върха. Изглеждаше нежна и изящна, като истинска розова кукла или като момичетата, които ги целуват в края на приказките и те се събуждат, за да заживеят щастливо с принца, но беше ниска. Много ниска. Ако застанеше до мен, сигурно щеше да ми стигне едва до кръста. Освен това имаше най-големите уши, които бях виждал някога, и ми се струваше, че краката й излизат направо от хълбоците. Тя се държеше за парапета и говореше с другото момиче, което не беше нито ниско, нито розово, да не говорим пък за сладко.
Лицето на второто момиче беше лъскаво, каквато става кожата след лошо изгаряне. На врата си имаше колие с шипове и гърлото й беше разкъсано. Раните бяха изрисувани много добре. Изглеждаше много бледа, почти безкръвна, само с остри черти и ръбове на цялото тяло. Усмивката й беше лунатична, широка, като зейнала яма.
Наблюдаваше тълпата и когато се усмихна, усмивката й беше предназначена за мен.
Обърнах се към Алис.
— По-добре да излезем навън.
Тя поклати глава.
— Студено е.
В другия край на стаята момичето се отдръпна от парапета и започна да слиза надолу по стъпалата. Дори от дивана можех да усетя лекото зловоние на нещо мъртво. И това изобщо не беше костюм.
Сграбчих Алис по-грубо, отколкото възнамерявах, и я вдигнах рязко от дивана.
— Нека да излезем навън, става ли? Да се поразходим малко.
В задния двор хората стояха скупчени на малки групички в покритото патио, смееха се, пушеха и пиеха бири от пластмасови чаши. Опитах се да успокоя дишането си, но сърцето ми туптеше лудо в гърлото ми. До мен Алис се бореше с усукващия се котешки костюм.
— Божичко, тази опашка е ужасна.
Наистина беше, но не по начина, по който тя си мислеше.
Внезапно Алис се обърна към мен и се надигна на пръсти. Обицата в устата й издрънча леко. Ръката й беше топла в моята, от устните й ме деляха сантиметри. Преглътнах и се помъчих да се сетя защо изобщо не чувствам това като най-прекрасния миг от живота ми.
— Какво има? — попита тя, издишайки в лицето ми нова порция текила и метал. Постави драматично ръка на хълбока си. — Ей, да не си гей или нещо такова, а?
Зяпнах я втренчено. Беше красива на светлината от верандата и много, много чужда. Поклатих глава.
— Тогава какво има? Сериозно.
Но тя никога не ме беше виждала наистина. Никога. Ето я тук, измисляща си някакви безумно сложни и нелепи истории, а Тейт беше напълно права — отговорът винаги беше опасно ясен за всеки, който поискаше да го види.
Тейт, лицето й на сантиметри от моето, докато се взираше в мен и ми казваше, че съществото в онзи ковчег не е било сестра й, че нещо друго е умряло в легълцето й и че тя просто иска някой да чуе какво има да каже.
Алис се приближи още към мен.
— Ти слушаш ли ме изобщо?
Не, не я слушах. Стоях под подгизналото дърво с момичето, чиято сестра беше поредната жертва на този шибан малък град и което имаше пълното право да бъде ядосано, а не тъжно. Само за това можех да мисля в момента и Алис беше на светлинни години от мен.
Мрежестата врата зад гърба ни се затръшна и аз се обърнах, готов да се изправя срещу двете странни момичета, но беше само Тейт. Излезе на задната веранда и погледна отвисоко към нас, както стоеше там на най-горните стъпала, подпряна на лакти на парапета, с подмятащите се напред-назад блещукащи звездички на главата си.
Светлината от кухнята сияеше зад нея и осветяваше краищата на косата й като някакъв ореол, сякаш тя беше свръхестествено неоново същество. Не можех да видя лицето й, но силуетът й се местеше между нас. Между мен и Алис. Мен. Алис.
Стоях в двора и погледнах към нея, сякаш тя беше момичето на балкона, а аз ухажорът отдолу. Тейт пристъпи напред извън светлината и най-накрая видях лицето й. Не знам какво бях очаквал. Нещо зашеметяващо, предполагам. Но тя изглеждаше както винаги. Напълно незабележително.
— Розуел те търси. — Устните й бяха присвити и ме гледаше право в очите.