Намерих го в дневната сред групичка момичета от ученическия съвет. Той се ухили и ми помаха, после продължи да гъделичка Стефани, която се разсмиваше шумно всеки път, когато Розуел се преструваше, че ще я захапе с изкуствените си вампирски зъби. Наместих се до Джена Портър, която изглеждаше отегчена и леко пияна. Беше облечена в тога, в косата си имаше листа, но носеше обичайните си обувки. Те бяха яркочервени с малки цветчета, гравирани на токовете, и изобщо не отиваха на костюма й.
— Ей — казах аз.
Тя кимна и ми се усмихна. В насрещния ъгъл на стаята, близо до малкия килер, в който си мятахме връхните дрехи, стояха двете странни момичета и си шепнеха нещо, прикривайки устите си с ръка. Престорих се, че не съм ги видял, но Джена погледна към тях и поклати глава.
— Нямам търпение да се разкарам оттук — измърмори тя и инстинктивно докосна металния кръст на врата си. — Веднага щом завършим, се местя в Ню Йорк.
— Какво има в Ню Йорк? — казах аз, повдигайки вежди. Гласът ми звучеше естествено, но зяпащите ме момичета ме притесняваха и чувствах, че не се държа нормално. Внезапно изгубих всякакво желание да водя разговор за каквото и да било.
Джена сви рамене.
— Чикаго тогава. Или Бостън, или път Ел Ей… Където и да е. — Очите й изглеждаха разфокусирани и тя се усмихваше, но изражението й издаваше, че го прави насила. — Майната му… Ще отида дори в Нюарк или Детройт, само и само да се махна от това забравено от бога място.
Не беше нужно да казва това, което всъщност си мислеше. Само и само, за да се махна от тези хора.
Отворих уста, като се опитвах да измъдря някоя банална и успокояваща фраза. И тогава усетих миризмата на загниващо месо. Момичето с разкъсаното гърло идваше към мен. Пробиваше си път през тълпата, а ниското розово момиче се препъваше зад нея. Пулсът ми направо излезе извън контрол.
Джена изсумтя презрително, нещо средно между отвращение и страх.
— Това е най-грозният костюм, който някога съм виждала. Сериозно. Какво се предполага да бъдеш?
Гниещото момиче не отговори. Просто се обърна към Джена с налудничавата си усмивка и Джена отстъпи назад, изглеждайки много доволна, че си тръгва. Бях останал сам с момичето, което без съмнение беше изпълзяло преди малко от гроба си.
— Да не би да ни избягваш? — попита тя и се приближи към мен. Дъхът й беше студен и миришеше на застояло. — Тъкмо бях решила, че сега е подходящо да си поговорим. Глогът е чудесна тема за разговор, не смяташ ли?
— Вървете си — прошепнах аз, като се опитвах да гледам встрани, а не към врата й, който зейваше и издаваше тих, шляпащ звук, когато тя говореше. Май раните не бяха рисунки…
Тя се ухили още повече. Зъбите й бяха остри и жълти.
— Какво има? Да не се тревожиш, че привличаме внимание? Че ще разкрием твоите малки тайни? Това е нашият сезон, скъпи — времето, когато и най-ужасните от нас могат да се появят в града и да изглеждат като всички останали.
— Видя ли метеорния поток Орионидите снощи? — попита ниското момиче, надзъртайки зад гърба на другото. — Сега падат постоянно — това са астралните тела, отделени от създалото ги тяло. Те са частици от Халеевата комета. Видя ли ги?
Поклатих глава. Бузите й бяха много розови.
— Пикът им е чак в понеделник. Имаш много време.
Другото момиче се обърна към нея.
— Млъкни, мухло. На никого не му пука за твоите звезди.
— На него му пука — каза малката розова кукла. — Видях го как гледа в кухнята. Определено копнееше за тях. — Махна с детския си жезъл към приятелката си и се опита да ме потупа по ръката.
— Всичко е наред, не се притеснявай. Повечето хора не са толкова безчувствени към красотата като нея.
Гледах право напред, като усещах миризмата на гранясало месо всеки път, когато си поемах дъх.
— Вижте, какво искате?
Зловещото момиче се ухили направо лъчезарно.
— Теб, разбира се. Ти си нашата плячка.
— Да — каза и ниското създание, усмихна се и очите й се присвиха и заприличаха на полумесеци. — Ти си нашата плячка, а ние сме ловците.
После отметна главата си назад и се разсмя, сякаш това беше най-забавното нещо, което някога беше чувала.
Приятелката й се наведе и се втренчи в мен с млечните си, белезникави очи.
— Твоята „сестричка“ прие нашата помощ и сега ни дължи услуга. Ела до големия хълм от скрап в старата рафинерия, и то бързо. Ако не дойдеш, ще намерим Ема и цената за помощта ни ще й излезе много скъпа.