— О, не се дръж така гадно — каза розовичката и тупна зловещото момиче с жезъла си.
После се обърна към мен.
— Малкълм, моля те, ако се държиш добре и ни съдействаш, всичко ще бъде наред.
И после те изчезнаха, а аз стоях в красивата цветна дневна на Стефани Бийчам и в устата си имах вкус, който ми напомняше за катастрофа. Тя ме беше нарекла Малкълм. Изведнъж Дрю се озова до мен, гледайки ме стреснато.
— Господи — каза той и свали заешката си маска. — Какво беше това?
Обърнах се към него.
— За какво говориш?
— За тези момичета. — Лицето му се напрегна. — Разговорът изглеждаше доста… сериозен.
Свих рамене и наведох глава.
— За първи път ги виждам.
Което, както и двамата знаехме, не беше отговорът на въпроса му, независимо че твърдението беше вярно.
Той повдигна многозначително вежди.
— Добре де, няма проблем. Стига да не смяташ да се мотаеш с някоя от тях. Високата беше грозна като смъртта.
— Няма такава опасност — казах аз и се протегнах към Розуел. — Ей, готов ли си да си тръгваме?
Той не изглеждаше изненадан — никога не беше, — просто щипна Стефани по бузата, стана от дивана и се запъти към вратата. Щом се настанихме в колата, поседяхме така известно време, гледайки пред себе си, без да говорим. Сърцето ми биеше неравномерно и се чудех кога ли най-накрая ще спре.
Розуел пъхна ключа в стартера.
— Е, готов ли си да се отбием до Мейсън?
— Тр… — Гласът ми прозвуча странно дори и на мен и се наложи да започна отначало. — Трябва да се прибера у дома. Да свърша нещо…
Розуел кимна и запали двигателя. Изглеждаше сериозен и по-момчешки и невинен от обикновено.
Не казах нищо друго, защото не можех да измисля какво. В главата ми имаше прекалено много неща. Казвах си, че Ема си е у дома и работи по проекта си по ботаника, може би, или пък се е свила на кълбо в леглото с книга в ръка. Че беше в безопасност. Трябваше да бъде, защото не можех дори да мисля за възможността, че не е.
Ела до големия хълм от скрап в старата рафинерия. Беше като някакъв вид покана, но хълмът от скрап беше просто ронлива купчина, образувала се от отпадъци. Беше буренясал и изоставен и нямаше да намеря нищо, ако отидех там. Освен ако момичетата наистина не бяха толкова свръхестествени създания, колкото изглеждаха, и онова място криеше своите тайни. Сигурно имаше нещо повече, вход към нещо зловещо, защото понякога нощем мъртвите се надигаха и тръгваха по пустите улици. Ако човек повярваше на слуховете и на мрачните поверия от историите за лека нощ, нещо страшно живееше под пластовете негасена вар и шисти. Не бях голям експерт, но бях сигурен в едно — момичето на купона с шиповете на врата беше мъртво. Миризмата, носеща се от нея, беше развалената, отвратителна смрад на разложение, а и нищо не би могло да бъде живо при разрязаните й вени и артерии. Усмивката й беше плашеща и треперех при мисълта, че това можеше да бъде само началото на нещо много по-страшно, което щях да намеря, ако отидех там.
Но само едно имаше значение за мен, докато пътувах в колата и зяпах през прозореца. Ема. Тя се беше опитала да ми помогне — и малкото шишенце с отварата от глог наистина беше помогнало, — но каква щеше да бъде цената за това? Какво трябваше да дадем в замяна? Когато си зададох този въпрос, разбрах, че всъщност отговорът нямаше значение. Не можех да допусна нещо да й се случи. Така че знаех какво трябва да направя.
Десета глава
Чудовища
Когато Розуел ме остави пред нас, кварталът беше спокоен. Никакви странни създания, никакви мъртви неща, никакви зловещи твари в сенките.
Тръгнах по улица „Конкорд“ към „Орчард Съркъл“, покрай задънената улица без изход и надолу по склона към моста. Беше тъжна и самотна разходка толкова късно нощем и ми стана още по-самотно, докато се запътвах към дълбоката клисура между моя квартал и центъра на града, без да знам какво ме очаква там. Слизайки надолу, подуших влажната, задушна миризма, носеща се отдолу — като градинска тор и гнилоч.
Китаристът от „Распутин свири блус“ стоеше на алеята на моста, силуетът му едва се различаваше в мрака и цилиндърът го правеше да изглежда неестествено висок. Пушеше цигара и когато погледна нагоре, пламъчето й заблещука драматично, като по филмите, в яркочервено.
Стъпих на заграденото отстрани пространство за пешеходци.