— Мен ли чакаш?
Той кимна и махна с ръка към другия край на моста.
— Да се поразходим малко.
Бяха ме побили тръпки.
— Кой си ти? Как се казваш?
— Наричай ме Лутър, ако ти харесва.
— А ако не ми харесва?
— Тогава ме наричай по друг начин.
След достатъчно напрегната пауза посочи отново към другата страна на клисурата, после кимна с глава надолу, към насипа с шлака.
— Къде отиваме?
— В шахтата, естествено.
Гласът му накара врата ми да изтръпне целия. Трябваше да си напълно луд, за да слезеш в леговището на някакви мъртви твари. Да си изперкал тотално. Знам, че трябваше да му кажа, че няма сделка и да си тръгна. Обаче не можех. Имаше множество аргументи в подкрепа на решението да се обърна, да се изкача по пътеката, да изтичам до вкъщи и да заключа вратата. Но когато ставаше въпрос за Ема, лоялността ми беше извън всякакво съмнение. Бях готов да направя на практика абсолютно всичко за нея.
Последвах Лутър през моста и по лъкатушещата пътека, която минаваше в подножието на клисурата, където шлаката стоеше струпана на плътна, черна маса. Докато се придвижвахме навътре из клисурата, хълмът с отпадъците се издигаше все повече и по-високо в небето.
Лутър се усмихна и докосна периферията на цилиндъра си.
— Дом, сладък дом.
— Значи живееш в… насипа?
Той помръдна пренебрежително с рамене.
— По-точно, под него.
После бръкна в палтото си и извади нож. Острието му беше дълго и жълтеникаво, направено от слонова или някаква друга кост. Отстъпих назад.
Той се засмя.
— Не се дръж като глупак. Няма да те нараня.
Наведе се и заби ножа в основата на хълма, чак до дръжката. Когато острието потъна в насипа, в първия миг не се случи нищо. После пласт ситен чакъл се отдръпна встрани и под него се разкри тясна врата. Лутър прибра ножа в джоба си и отвори вратата с натиск, като направи гостоприемен жест с ръка, за да ме покани да мина пръв. Навътре по коридора беше тъмно и миришеше на плесен. Беше нещо като тунел, с нисък таван и въздухът в него бе влажен и студен, но щом Лутър ме побутна, за да продължа напред, не се поколебах. Тръгнах, а той ме последва. Когато погледнех назад, виждах само черната, полюшваща се маса на палтото му, а ако забавех крачка, усещах леко побутване, докато ме насочваше надолу.
Движехме се бавно и аз се подпирах с ръка на стената. Беше грапава, изградена от множество отпадъци, натрупани и сплъстени един върху друг, но тунелът изглеждаше стабилен, без опасност от срутване. Подът се спускаше постепенно надолу, докато вървяхме, и си давах сметка, че слизаме все по-надълбоко под земята. Много по-надълбоко от мазетата, подземията и водопроводната система на града, минаваща под улиците. Тежестта на пръстта над нас беше почти задушаваща, но освен това имаше и нещо успокояващо. Чувствах се заобиколен отвсякъде, сякаш бях приютен в нечия грижлива утроба.
Продължавахме да вървим и тунелът започна да се разширява, а въздухът ставаше по-влажен и по-студен. В далечината под нас имаше някаква светлина. Когато стигнахме края на тунела, Лутър спря, оправи яката си и приглади реверите си. Светлината идваше от тясна цепнатина между две тежки врати. След това свали цилиндъра си и направи нисък поклон.
— Добре дошъл в Дома на яростта.
Намирах се в нещо като фоайе с каменен под и висок таван. В редици по стените горяха факли и димът се издигаше нагоре, черен, с мазен мирис на керосин. Дръжките им бяха различни, някои направени от изсъхнали клони, други — от бейзболни бухалки, а една приличаше на дръжка на градинска мотика или брадва. В стените излизаха отворите на други тунели, по-ниски и по-тесни от този, по който бяхме дошли. На срещуположната страна на помещението имаше две масивни камини, но не бяха запалени.
Групичка момичета стояха около една от камините и ни наблюдаваха. Всички бяха облечени в дълги, мръсни рокли с твърди корсети, вързани на гърба. Миризмата, която идваше от тях, беше по-ужасна от тази на момичето на купона. Все едно се намирах в морга. В далечния край на фоайето имаше голямо дървено бюро, каквото можеше да се види в библиотека или на някоя рецепция, но столът зад него беше празен.
Лутър внезапно постави ръка на рамото ми и ме стисна така силно, че подскочих.
— Хайде — каза той. — Няма нужда да се тревожиш. Тя просто иска да се срещне с теб.
Побутна ме по-близо и двамата се приведохме над бюрото, за да погледнем зад него.