— Хората като сестра ти?
Момичето грабна пръчката си и я запрати в пода.
— Сестра ми живее от кръв и жертвоприношения. Не се интересува от нищо, което вече е мъртво. Но пък и тя има едно забележително предимство — родена е без сърце.
— Нима е безсърдечно да мислиш, че мъртвите неща трябва да си останат мъртви?
— Не — каза Мориган. — Безсърдечно е да използваш деца толкова безчувствено и да ги захвърляш само защото искаш да имаш нещо друго. Но виж ме, аз се справям и ще продължа напред. Ти дойде тук за глогиновата отвара и възнамерявам да ти я дам.
Заобиколи бюрото, протегна се към мен, хвана ме за ръката и аз я последвах. Поведе ме през една тясна врата и надолу по късо каменно стълбище. Въздухът беше влажен и наситен с мириса на различни минерали, но беше приятно и исках да вдишвам дълбоко и още, и още него. Вървях след нея, изненадан от това колко далече се беше разпрострял Домът на яростта.
Завихме по широк коридор и се озовахме в голяма стая, много по-голяма от фоайето. Подът беше покрит с локви застояла вода, толкова много, че нямаше начин да ги избегнеш.
Мориган подскачаше щастливо, цопваше в някои от по-малките локвички и разплискваше водата наоколо. Аз бях по-внимателен и ги заобикалях, където беше възможно.
— Внимавай — каза тя, като ме дръпна от ръба на една по-голяма локва. — Някои от тях са доста дълбоки и ще трябва да викам Лутър да те измъква оттам.
Погледнах по-внимателно в локвата, в която за малко да стъпя. Ръбовете й бяха скосени, изрязани право надолу в камъка и водата беше толкова дълбока, че не виждах къде е дъното.
В края на стаята заобиколихме езерце, което беше много по-голямо от останалите. Една жена се носеше по гръб във водата. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, обвити с ленени ленти, за да прилепват до тялото й, но тя плуваше по повърхността, без да потъва. Роклята й беше прилепнала по краката й и краят й изчезваше надолу в тъмната вода. Очите й бяха отворени и се взираха в тавана, а преплетената й с листа и клонки коса се вееше около главата й. По бузите й се спускаха дълбоки белези, пресичащи се така, сякаш някой беше издълбал решетка на лицето й.
Мориган почти не й обърна внимание, но аз се спрях и се наведох напред, за да погледна по-отблизо.
— И тя ли е мъртва?
Момичето дойде с подскоци при мен.
— Тя ли? Не, изобщо не.
— Какво й се е случило тогава?
Мориган си пое дълбоко дъх, като че ли се опитваше да реши как е най-добре да ми обясни нещо, и после каза внимателно:
— Някои могат да излизат навън, някои — не, а други могат да го правят само в нощи, когато странностите им се приемат за нещо обичайно, като по време на карнавали и празненства. А има и такива, които преди са можели да излизат, но поради някаква случайност или нещастен инцидент вече не могат да го правят. — Пъхна ръката си в моята и прошепна: — Мъжът на сестра ми й причини това — Резача. Наряза лицето й с желязо, защото му беше забавно, и сега трябва да връзваме ръцете й, за да не си издере сама кожата.
В езерцето жената открехна устата си, но не издаде никакъв звук. Устните й бяха посинели от студ и тя се взираше в мен с широко отворените си очи, изпълнени с болка, докато накрая не издържах и се извърнах встрани.
Погледнах към Мориган.
— Защо? Каква е ползата, какво ще постигнеш, като нараниш някого така?
— Нищо. Не става въпрос за полза или не. Но сестра ми обича да наказва невинните за нашите провинения. Тя беше недоволна от мен и затова си го изкара на друг. — Потърси отново ръката ми. Нейната беше мъничка и гореща. — Нямах намерение да те натъжавам. Моля те, не се терзай толкова. Ела с мен и ще вземем нещо хубаво, за да те разсее от неприятните мисли.
Когато погледнах през рамо, жената все още се носеше по повърхността на езерцето и се взираше в тавана, докато водата нежно заливаше израненото й лице.
Мориган ме погледна.
— Невинаги е толкова зле — каза тя. — Сестра ми е прекалено жестока само към тези, които й противоречат. Иска да бъде сигурна, че знаем къде ни е мястото и пред кого отговаряме за постъпките си, но ако изпълняваме нарежданията й, няма от какво да се страхуваме.
Излязохме от вратата в далечния край, слязохме надолу по още няколко стъпала и се озовахме пред малка стая в дъното на коридора. Стоях на прага и се взирах в стаичката, пълна със стъклени шкафове. Мраморен плот минаваше по цялата дължина на стената, а над него имаше рафтове и чекмеджета. Плотът беше покрит с тръбички, епруветки и стъклени съдове във всякакви размери и форми.