— За какво говориш? Вие не можете да влизате в църковния двор.
— Не ставай глупав. Там има място, запазено специално за нас — знаеш, за еретиците и нечистите.
— Искаш да кажеш за самоубийците, за некръстените бебета, за убийците… Не за такива като вас.
Момичето се усмихна с чудовищните си зъби и стисна ръката ми.
— Това място е за нас. На всеки седем години отиваме в неосветената земя и наблюдаваме даряването на кръвта за нашата Господарка.
Все още не проумявах напълно какво ми казва и я погледнах замислено.
— Но това означава, че вие дори не я използвате, щом те просто я изливат.
— Намерението е една от най-могъщите сили. Това, което имаш предвид, когато правиш нещо, винаги предопределя резултата от действията ти. Този закон създава света.
— Но ти не можеш да излееш някаква кръв върху земята и да я накараш да те направи силен само защото мислиш, че трябва да стане така. Светът си е просто… светът.
Мориган отново поклати глава с усмивка.
— Всички постъпки са ръководени от намерението. Това, за което мислиш, това получаваш. В Дома на яростта получаваме това, от което се нуждаем, когато хората ни обичат. Затова имаме нужда от такива красиви създания като теб — красотата е могъща сила, нали знаеш.
Замислих се за Алис, как се намираше на върха на социалната стълбичка единствено защото съвършената симетрия на лицето й караше хората винаги да правят това, което тя искаше.
Зъбатото момиче беше обвило ръце около себе си и се полюшваше напред-назад. Наведе се внезапно към мен и облегна бузата си на ръката ми.
— Ние обичаме града колкото можем, с цялото си сърце, и хората там ни обичат в замяна, въпреки че невинаги знаят какво правят. Но това не е достатъчно за сестра ми. Тя се нуждае от жертвоприношения.
Заигра се с цветенцето зад ухото си и каза с тих, напевен глас.
— Тя взема хубавите им бебета и в замяна оставя нашата собствена болна плът. Тези, които ще умрат. И те почти винаги умират. За нас на практика е невъзможно да живеем извън хълма. Така че, виждаш, ние също жертваме своите. Но и това е ниска цена, защото се отказваме от болните бебета, от онези, които така или иначе ще загубим. Само че…
— Само че какво?
Ръката й беше топла, съвсем мъничка, когато се протегна да хване моята. Обърна се и ми се усмихна, разкривайки щедро многобройните си зъби. Все още не можех да свикна с гледката.
— Само че ти не умря. Не е ли чудесно?
Не отговорих. Бях се отнесъл в най-мрачните си, далечни спомени, мислех за тъмната, зловеща сянка, за плющенето на завесите, за тропота по прозореца… За това какво е да бъдеш оставен някъде и никога да не бъдеш намерен. Мориган преплете пръстите си в моите, стисна ги силно. Погледнах надолу към нея — тя беше ниска и грозна и се усмихваше тъжно, сякаш знаеше най-опустошителната тайна на света. Сякаш ме познаваше. Очите й бяха големи и тъмни и аз й се усмихнах в отговор, защото въпреки вида си някак предизвикваше жал, както стоеше така. Изглеждаше толкова тъжна.
— Обещай ми — каза тя, като се вкопчи още по-здраво в ръката ми и ме поведе към вратата. — Обещай ми, че ще ми помогнеш и ще свириш прекрасна музика за мен, и в замяна аз ще се погрижа никога да нямаш нужда от нищо. Обещай ми, че ще стоиш далече от лапите на сестра ми, и в замяна ще спрем да тормозим твоята сестра.
— Обещавам — казах аз, защото Ема беше най-важният човек в живота ми и защото щеше да бъде хубаво отново да мога да дишам. — Обещавам.
Единайсета глава
Човешката любов
Когато излязох от хълма, въздухът беше студен и мъглив, влажен от есента и дъжда, който сякаш никога нямаше да спре. Покатерих се по стръмния склон на клисурата и пресякох пешеходния мост, после тръгнах по „Орчард Съркъл“ към къщи. На улица „Конкорд“ светлините от верандите блещукаха в правилна редица пред всяка къща. Влязох в нашата и спрях за миг в началото на стълбището, облегнах се на парапета и се постарах да се овладея напълно, преди да мина по коридора до стаята на Ема. Отворих вратата съвсем леко и прошепнах в процепа, като се стараех да не влезе много светлина.
— Ема?
Чу се изпъшкване, шумолене на чаршафи и завивки.
— Да?
Облекчението ме заля като вълна и издишах дълбоко. Влязох вътре и затворих вратата зад себе си, сега светлината влизаше само през тънкия процеп под нея. Легнах на килима до леглото на Ема и се загледах в сенките на тавана. Тя не каза нищо и знаех, че чака аз да продължа.