— Тази вечер се срещнах с едни хора.
Над мен сестра ми се завъртя в леглото си, но пак не каза нищо. После си пое дълбоко дъх.
— Какви хора?
Ами… мъртви. Но все още мотаещи се наоколо. Смърдящи, вонящи, разлагащи се отвътре. Зъбати и ухилени, противни и спотайващи се в мрака и в калта на изоставените мини. Но и това не беше цялата истина. Те бяха много повече от това. Бяха Карлина и Лутър, които наелектризираха сцената със своята музика, и Мориган с нейната ръка върху моята, сякаш ме познаваше и аз я познавах през целия си живот. И Джанис, не онази, която се отби вкъщи след училище, за да работи по ботаническия си проект, и беше костелива и изглеждаше странно, а онази, която живееше долу в Дома на яростта и беше красива. И момичето, което харесваше звездите и беше щастливо, и розово, и някак сладко.
— Защо Джанис ти е лабораторна партньорка?
Ема отговори със спокоен, овладян глас:
— Защото в груповите проекти обикновено участва група.
— Лъжеш ли ме?
Тя мълча дълго време, а когато отговори, звучеше отбранително.
— Забелязах я как се блъсна в една желязна маса. Отдръпна се веднага и после се огледа, за да провери дали някой не я е видял. Помислих си, че може… да е като теб. Попитах я дали иска да работим заедно.
— Взела си нещо от нея — казах аз и допрях дланите си до пода.
— За да ти помогна — прошепна тя. — Само за да ти помогна.
— Нищо не е безплатно, Ема. Мисля, че нейните… хора искат нещо в замяна.
— Тогава ще им платим — каза тя и аз затворих очи, когато чух решителността в гласа й. — Ще направим това, което искат.
— Ами ако не е толкова просто? Ако искат нещо странно, невъзможно или лошо?
Никой от нас не проговори известно време след това. Понякога нещата са толкова големи и сложни, че дори не можеш да говориш за тях.
— Те правят кървави жертвоприношения — казах аз. — Точно като в книгите. Знам, че звучи налудничаво, сякаш някой си го е измислил. Но е истина.
Ема не отговори веднага. Когато го направи, гласът й беше неестествено спокоен.
— Не е изненадващо. В много култури са се извършвали човешки жертвоприношения.
— Изненадващо е, защото е абсурдно. Не сме в каменната епоха. Не обикаляме в кръг, за да принасяме в жертва на боговете враговете или съседите си.
Тя се изсмя, но звукът звучеше задъхано и треперливо, почти като хлипане.
— Ние принасяме обаче. Приемаме за нормално, че понякога в града ни умират деца. И понякога всички други стават жертва на рецесията. Навсякъде другаде безработицата расте до небесата и фабриките и мандрите фалират и затварят, но не и нашите. Никога нашите, защото ние храним земята си и тя ни храни в замяна. Имаме храна и просперитет, и спокойствие, в града ни няма сериозни заболявания, епидемии и нищо лошо не се случва.
— Освен че на всеки седем години някой убива едно от децата ни.
— Трябва да разбереш: невинаги е толкова зле.
— Значи просто някое малко детенце бива убито, но това е готино?
За секунда Ема се умълча дълбоко, сякаш нарочно сдържаше дъха си. Когато отговори, все още беше съвсем спокойна.
— Мисля, че е по-сложно. Невинаги се принася в жертва дете. Някои древни германски племена вярвали, че ако човек се жертва доброволно, това е само по себе си магия. Като трансформация. В един от старите друидски текстове пише как един човек влязъл в пещера, за да бъдат изяден от някаква богиня, и излязъл оттам като най-великия поет на всички времена. Хората влизали в мрака и излизали преродени.
Присвих силно очите си, докато започнах да виждам звезди.
— Как може да бъдеш изяден и след това да станеш поет?
— Не бъди такъв буквалист. Това е метафора и ти го знаеш.
Ема се завъртя в леглото си и гласът й прозвуча някъде от много далече, сякаш говореше на стената.
— Ритуалите за просперитет действат на принципа на размяната. Цената, която си готов да платиш, е доказателство, че си сериозен, че ще дадеш нещо, за да получиш подаръка и услугите на боговете.
Кимнах, но знаех, че е много по-сложно от обикновена търговия, както звучеше. Тя не говореше само за това какво ще е нужно, за да се „нахрани“ Господарката, или да извръщаме поглед встрани и да се правим, че нищо не се случва, докато децата изчезват от легълцата си. Аз самият бях дошъл отнякъде. Можех да водя ужасен живот в тунелите, сред черната, блатна вода и мъртвите момичета, с една малка татуирана принцеса, която да се грижи за всички нас. Можех да принадлежа на онова място. Вместо това бях просто странник в една странна къща, с прекалено много светлини. Това също беше част от цената, която трябваше да се плати.