— Трудно ти е — каза тя най-накрая. — През цялото време. Как смяташ, че се чувствам, когато виждам, че всичко е отровно за теб и те наранява и нищо не мога да направя? И всичко трябва да се пази в тайна. Всички постоянно ме питат как може да сме толкова различни един от друг. Защо ти си толкова деликатен и фин, сякаш е моя грешка, че брат ми е по-красив от мен.
Гласът й беше по-остър и по-плах от нормално.
— Момичетата просто трябва да бъдат по-красиви.
— Ти си красива — казах аз и знаех, че ако го произнеса на глас, то ще стане истина.
Над мен Ема се изсмя така, все едно й бях казал, че искам като порасна, да стана жираф или микровълнова печка. Станах и запалих лампата на бюрото.
Тя присви очи към мен, заслепена от светлината.
— Какво? Какво не е наред?
Приседнах на ръба на леглото й и се опитах да си представя това, което виждаха другите хора.
— Спри — каза тя. — Какво правиш?
— Гледам те.
Лицето й беше нежно, по-широко от моето, косата й беше тънка, спускаща се малко под раменете. Беше кестенява, но изглеждаше някак бледа на фона на пижамата й на ярки маргаритки. Ема беше седнала в леглото си, притиснала яростно завивките към гърдите си. Бузите й бяха розови и сияещи.
Около нас лавиците с книги стигаха почти до тавана. Книги за химия и физика, за градинарство, но освен това и за митология и история, всякакви видове народни приказки и истории за митични създания. Ема четеше научни списания и си поръчваше книги по интернет. Събираше на купчини статии с литературна критика и есета. Стаята й беше нейната лична библиотека, в която тя търсеше отговори, опитваше се да ми помогне, да ме спаси, да ме разгадае. И това беше само още една част от всичко, което я правеше толкова красива.
Погледът й беше забит някъде в стената над мен.
— Те подменят болните си деца с човешки здрави бебета.
Кимнах.
Тя обгърна коленете си, все още без да поглежда към мен.
— Понякога, ако новата майка го обикне и се грижи наистина добре за него, болното бебе се възстановява. То престава да бъде грозно и израства силно, здраво и нормално. Понякога, ако майката го обича достатъчно, то става и красиво.
И аз знаех тази част, но начинът, по който ми я разказваше сега, беше много тъжен, сякаш искаше да ми каже нещо друго. Продължаваше да гледа покрай мен. Може би частица от нея си мислеше, че ако нашата майка я беше обичала повече, и тя щеше да стане красива, като момичетата от списанията, а не като обикновеното момиче, което познавах през целия си живот. Искаше ми се да й изтъкна, че силен, здрав и нормален определено не са епитетите, с които можех да бъда описан.
Както и да е, в тези истории винаги липсваше едно съществено нещо. Майките не обичаха гладните, плашещи твари, заменили децата им. Кой би могъл да ги вини за това? Просто не можеха да се насилят да обичат нещо толкова ужасяващо. Но понякога и сестричките можеха да го направят, ако по някакво чудо бяха напълно неегоистични същества и ако подмяната беше станала, когато те самите са били все още малки.
През целия ми живот Ема просто беше тук. Подстригваше косата ми с алуминиевите градински ножици, за да не трябва да ходя при бръснаря в центъра на града с неговите метални машинки и ножици от неръждаема стомана. Правеше ми закуска, грижеше се винаги да съм ял нещо, да излизам да си играя с приятелчетата си от квартала, да си напиша домашните. Внимаваше да не ми се случи нищо лошо.
Исках да я прегърна и да й кажа, че всичко е много по-добре, отколкото тя смяташе. Беше толкова странно, че тя не можеше да го види.
— Ема… — Усетих колко е пресъхнало гърлото ми и преглътнах, преди да започна отначало. — Ема, не майка ни ме направи такъв. Не тя ме опази жив толкова дълго… Ти го направи.
Дванайсета глава
Свято място
Следващият ден беше неделя и се събудих от дъжда, стичащ се упорито по прозореца ми. Лежах в леглото и наблюдавах равномерните струйки в очакване алармата на будилника ми да звънне и да се разсъня напълно. На дневната светлина всичко изглеждаше сиво и болнаво. Предишната нощ не ми се струваше вече толкова странна, нито дори съвсем реална.