Обърнах се по гръб, опитвайки се да реша дали искам да стана, или да си полежа така още малко. Най-накрая отметнах завивката. Макар да беше облачно, светлината ми се стори по-ярка в сравнение с предишните седмици, но очите ми не ме боляха. Навън в двора всичко изглеждаше повехнало.
Извадих шишенцето, което Мориган ми беше дала, счупих восъчния печат и отпих голяма глътка. Веднага се почувствах по-добре. Отражението ми в огледалото беше шокиращо, прекрасно нормално. Чувах как на долния етаж баща ми си тананикаше. Стъпките му бяха леки и енергични и ми беше странно как неделите можеха да правят някого толкова щастлив.
Когато слязох в кухнята, Ема вече седеше на масата. Четеше книга и щом вдигна глава и ме видя, се усмихна. Стоях на прага и я гледах. Беше нисичка и крехка, с нежни ръце и хубава, права коса.
Исках да бъда потресен. Исках да бъда ужасен и онемял от възмущение, но не можех. Просто не ми се струваше чак толкова шокиращо, че в света ни има чудовища, тайни ритуали и подземни дупки, пълни с мъртъвци, когато в моя собствен свят аз самият бях тайна и в известна степен истинско чудовище. Само дето не смятах, че двете неща бяха съвсем еднакви.
Все още стоях на прага, когато майка ми се появи в униформата си, плъзгайки се почти безшумно с удобните гуменки, които носеше в болницата. Облеклото й беше абсолютно неподходящо за църква и се зачудих дали знае кой ден е. Косата й бе прибрана назад на конска опашка и изглеждаше много руса на слънчевата светлина.
— Добро утро, съкровище. — Сипа си чаша кафе и сложи вътре повече захар, отколкото би понесло всяко нормално човешко същество. — Защо си станал толкова рано?
Свих рамене.
— Мислех си, че може да дойда на църква с вас.
Ема остави книгата си на масата.
— По новините казаха, че днес ще вали. Сигурен ли си, че не предпочиташ да си останеш вкъщи?
— Не, не е чак толкова зле. Ще се помотая на двора или някъде наблизо.
Излязохме късно от вкъщи само защото баща ми отказа да запали колата, докато мама не се качи горе и не се преоблече наново.
След като влязоха вътре и затвориха вратите, аз седнах на моравата пред пристройката на Неделното училище и се загледах в църквата. Сградата беше голяма, уютна и красива. Дори под сивото небе ме караше да мисля за слънчева светлина със своя сводест покрив и бели тухли. Прозорците бяха съставени от малки, отделни парченца цветни стъкълца, искрящи като истински диаманти.
Зад нея на почти десетина декара се простираше гробището, с подредените в редици гробове, изкопани в грижливо окосената трева. Откъм северната му страна се намираше неосветената част, която не беше толкова подредена. Надгробните камъни бяха мръсни и стари, имената върху тях бяха почти напълно изтрити, а имаше и такива, на които никога въобще не са били гравирани. Повечето се бяха килнали в различни посоки край малка крипта от бял мрамор, висока близо пет метра. Не знаех откога е, но това беше една от най-старите постройки в гробището. Всичко друго беше издигнато около нея.
Отпуснах глава назад и погледнах нагоре. Облаците бяха ниски, тъмни от неспиращия дъжд. В парка от другата страна на улицата дърветата вече бяха сменили зеления си цвят с червено, жълто и оранжево. Повечето листа дори бяха станали кафяви. Легнах по гръб в мократа трева, земята под якето ми беше студена и аз затворих очи, опитвайки се да забравя за дъжда и за надвисналата форма на криптата. Това беше мястото, където всичко в живота ми беше ясно разделено на две. Майка ми, баща и Ема изчезваха зад двойната врата на църквата всяка неделя, а аз оставах отвън.
Нямаше никакво значение колко книжки с картинки на Давид и Голиат щях да оцветя или колко упорито баща ми щеше да се опитва да направи всичко да изглежда нормално и чудесно. Простичката истина беше, че моето семейство беше вътре в църквата, под камбанарията, а това беше мястото, където аз никога нямаше да мога да отида.
Но може би нещата щяха да се променят. Не спирах да усещам и да мисля за това колко добре се чувствах. Колко странно и напълно различно от нормалното ми, мъчително аз.
— Добро утро — каза някой над мен. Гласът беше дрезгав и познат.
Отворих очи и открих, че гледам Карлина Карлайл. Стоеше над мен, облечена с дълго черно палто и с протрити ботуши на краката. Имаше странна кожена шапка, като на пилотите, с кожени каишки, вързани под брадичката й. Сякаш всеки момент щеше да излезе на сцената в „Старлайт“. И същевременно не приличаше на себе си. Чертите на лицето й бяха обикновени. Наперената й сценична походка изглеждаше непохватна и не на място, по същия начин както Джанис можеше да бъде странна и зловеща в кухнята ми и красива, когато се беше навела над стъклениците си с отвари и цветя. Без дяволския блясък, който им придаваха прожекторите, очите й бяха безжизнено бледи.