Когато не казах нищо, тя просто се отпусна до мен на тревата.
— Не ти ли е студено тук?
— Понася се.
Тя сякаш чакаше да кажа още нещо. Устните й бяха плътни и хубави, но днес ми се струваха по-свити от обикновено, спокойно извити надолу, като че ли тя ми показваше, че беше човек, който можеше да разбере всичко.
— По-скоро се чувствам малко самотен.
Карлина кимна.
— Обикновено ни харесва да мислим, че сме толкова самотни, толкова независими.
Усмихна се уморено и леко иронично. Косата й се беше разпиляла изпод шапката и къдриците се виеха около лицето й.
— Доста глупаво е да се гордееш с такова нещо, нали?
— На кого му харесва? — попитах аз и почувствах, че устните ми са изсъхнали и лепнат. Не бях сигурен, че всъщност исках да чуя отговора.
Тя се прегърби напред, облегнала брадичка на дланите си. Очите й бяха извърнати встрани от облачното небе и сега изглеждаха по-тъмносини.
— Наистина ли искаш да знаеш откъде сме дошли? — каза тя. — През всяка епоха, във всяка държава са ни наричали различно. Казвали са, че сме призраци, ангели, демони, природни стихии, наричали са ни с имена, които не са били от полза за никого. Кога въобще името е променяло същността на това, което се назовава?
Разбирах за какво говореше. Защото нямаше значение колко пъти баща ми ме наричаше Малкълм или ме представяше като неговия син. Това само влошаваше положението. Всъщност, когато го кажеше веднъж, нещо в него го караше да го повтори, сякаш след като беше казано на глас, трябваше да продължи — отново и отново, толкова много пъти, че то просто загубваше всякакъв смисъл.
— Дали Бог ни мрази? — попитах аз, забил поглед в земята.
Карлина не ми отговори веднага. Облегна се напред и се загледа в полираната пейка, направена от яркочервения като кръв ствол на кленово дърво.
— Не знам за Бог — каза тя най-накрая. — Но знам какви са народните поверия. Ние сме хора, аз и ти. В каквато и да вярват другите, това е нашата истина. Когато църквата в миналото измислила своите закони, тя създала прецедент. Нейните последователи вярват, че тази осветена земя отхвърля нашите души и понеже го вярват наистина силно, нашите тела страдат.
Кимнах, но беше обезкуражаващо, че един неодушевен обект можеше да отхвърли човек. Че някое място можеше да ме мрази, без дори да се бяхме срещали.
Карлина погледна към мен.
— Тази вечер ще дойдеш в „Старлайт“, нали?
— Имам ли друг избор?
— Аха… — Тя изтръска листата от палтото си и се изправи. — Май нямаш.
След това тръгна бавно през двора, надолу по улицата, с гордата си походка и изглеждаше суперготина и абсолютно чужда на това място и на това време.
Легнах отново по гръб и се загледах в небето, през ситните капки дъжд. Моравата умираше по един тъжен, влажен и златист начин, беше ми студено, а окапалите листа мърдаха и пукаха под мен, когато си поемах въздух. Щом се замислех за църквата, в съзнанието ми се появяваше яркият образ на баща ми, изправен на подиума там, вътре. Речите му винаги бяха спокойни и разумни, но той самият не беше спокоен човек и знаех, че когато чете думите на глас, те сигурно звучаха силно и категорично.
Изправих се.
Исках да открия тази най-истинска част от него, как се появява на лицето му, как ехти в гласа му. Исках да видя това, което той виждаше. Никога не бях наблюдавал истинското му аз, онова, което беше единственото важно за него, и сега разбрах, че това никога нямаше да стане.
Пресякох моравата и стигнах до църковния двор, преди да размисля. Щом пристъпих вътре обаче, силната, разтърсваща болка се появи отново, както винаги. Бузите и челото ми пламнаха и отстъпих бързо назад. Толкова отчаяно исках земята да повярва и в другата истина — в моята, но църквата не се разколебаваше. Това не можеше да се промени. Болеше ме силно, сякаш бях разтърсен от мощен токов удар, защото никоя специална отвара — независимо от убеждението или вярата ми — не можеше да ме превърне в нещо, което не бях.