Тринайсета глава
Аплодисменти
Тази вечер Розуел дойде да ме вземе и не ми зададе никакви въпроси. Част от мен искаше да ме попита защо си нося бас китарата, но той не го направи. Слушахме радио в колата. Всички песни бяха за истинската любов и за разкаяли се наркомани.
Когато спряхме пред „Старлайт“ и влязохме вътре, все още никой от „Распутин“ не беше дошъл. С Розуел стояхме в средата на залата и гледахме тълпата. Мнозина бяха в костюми, въпреки че до Хелоуин оставаха още два дни. Хората се движеха с лекота наоколо, погледите им се плъзгаха покрай мен и аз се запитах какво ли виждаха, когато погледнеха в моята посока. Едва ли бог или чудовище. Може би нищо.
После чух висок, писклив смях и се обърнах навреме, за да видя Алис. Отново беше облечена в котешкия си костюм, но този път около врата си носеше колие с изкуствени камъчета и мустачките й бяха изрисувани с червен молив. Вървеше с момче на име Ливай Андерсън и направо се беше провесила на ръката му, докато се запътваха към нас. Когато почти се изравниха с мен, тя ми хвърли злобен поглед, после се залепи за Ливай.
— Класически ход — каза тихичко Розуел, но аз не изпитах нито гняв, нито болка. Сърцето ми беше започнало да препуска бързо и вече не чувствах нищо.
Намерих свободна маса в ъгъла и седнах, зазяпан в ръцете си, докато Розуел отиде да вземе нещо от бара.
— Добре ли си? — каза той, когато се настани на стола срещу мен. Държеше хартиена чаша с „Маунтин Дю“ в ръка. — Защото изглеждаш ужасно.
Кимнах и забих поглед надолу. По пода имаше купища фасове.
— Какво има? — попита отново Розуел.
— Мислил ли си понякога за тайните на Гентри, за грозните неща? Като това защо умират толкова малки деца?
Той се втренчи в мен и дълго мълча, преди да отговори. Въртеше чашата си и ледчетата в нея потракваха, а напитката с цвета на антифриз в нея се разливаше на вълнички.
— Мисля, че хората са сложни създания и всички пазят някакви свои тайни.
Кимнах пак и се зачудих защо говори така уклончиво. Защо не ми задава въпроси. Исках да ме накара да кажа нещата, които не бих облякъл в думи, освен ако той не ме принудеше. Ако ми зададеше правилните въпроси, щеше да ми се наложи да му отговоря. Но той не ме попита нищо повече.
В другата страна на залата Карлина Карлайл беше застанала до една от тонколоните. Когато ме видя, че я гледам, отвори широко очи и ми помаха с ръка да отида при нея.
Косата й беше прибрана на висок кок и изглеждаше странно и фантастично, и поразяващо, и същевременно напълно нормално.
Изправих се и се протегнах към баса си.
— Трябва да вървя — казах на Розуел.
— Къде отиваш?
— Да работя за тях, да свиря за тях. Да правя нещо. Затънал съм до гуша и не мисля, че мога да се измъкна. Не знам как да постъпя.
Той просто сви рамене.
— Тогава върви там и ги разбий.
Карлина ме поведе зад кулисите по тесен коридор към малка съблекалня, приличаща по-скоро на килер, отколкото на стая. Вътре имаше гравиран дървен скрин с огледало, стол и нищо друго. Миришеше на прах и застояло.
Застанах в средата на стаичката, а сърцето ми препускаше бясно.
— Само това ли ви е нужно, за да оцелявате? Искам да кажа, трябва ли да правя нещо специално, за да бъде по-ефектна музиката?
Карлина ровеше из скрина. Затвори го и се обърна към мен, поклащайки глава.
— Това е животът ни. — Гласът й беше спокоен. — Хората от Гентри невинаги осъзнават, че сме тук, но помнят, че обичат доброто забавление. Всички го обичат.
Метна някакви дрехи към мен.
— Облечи това.
Порових се сред тях. Черни размъкнати панталони и бяла риза, ослепително излъскани черни ботуши, тиранти. Нищо не променяше обаче факта, че всъщност не бях басист на тази група. Бях съвсем обикновен кльощав шестнайсетгодишен хлапак, с ужасно гадно чувство в стомаха, все едно щяха да ме изпитват пред целия клас. Карлина въздъхна и ми обърна гръб.
— Просто побързай и се преоблечи.
Започнах да се събличам. Намъкнах панталоните и закопчах ризата. Опитах се да разгадая закопчалките на тирантите, но ръцете ми трепереха.
— Ето така. — Карлина се протегна и ми показа как се отварят. — Трябва да се успокоиш.
Когато се облякох, тя ме настани да седна върху скрина и се протегна да вземе един гребен. Среса косата ми назад и я замаза с някакъв гел, който миришеше на мента, мед и вакса. Студените й ръце се допираха до челото ми и ме охлаждаха, като че ли нещо се изливаше върху мен.