Наведох се настрани и се опитах да се огледам в огледалото.
— Искаш да ме направиш да приличам на някой друг ли?
— Не, все още приличаш на себе си, но не чак толкова, че всички от публиката да те разпознаят. За повечето хора дори Лутър не прилича съвсем на Лутър, нито аз на себе си. — Докосна зъбите на гребена, намазни отново върховете на пръстите си и изви един кичур така, че да падне напред на челото ми. — Това не е магия или номер, нищо не е променено. Те просто виждат това, което искат да видят.
Погледнах към лъскавите си обувки, а когато вдигнах отново очи към образа в огледалото, успях да се разпозная, но едновременно с това видях там и някой друг. Бях свикнал, че видът ми коренно се променяше, когато очите ми ставаха тъмнокафяви, а не черни, и тенът на лицето ми беше по-нормален и здрав, но това беше съвсем различно. Изражението ми беше много странно, някак далечно, сякаш аз наистина гледах в огледалото, но оттам ми отвръщаше погледът на друг човек.
Виждах това, което исках да видя, защото това, което исках, беше да бъда някой друг — който и да е, само не себе си. Гледката обаче не беше утешителна. Момчето в огледалото изглеждаше уморено и отчаяно.
Карлина остави гребена и ме обърна настрани. Хвана лицето ми в ръцете си и се усмихна с нейната странна, тъжна усмивка.
— Така че ние им даваме друг вид развлечение — казах аз. — Още една лъжа.
Тя затвори очите си и притисна челото си до моето.
— Не, това, което им даваме, е неподправената истина. Те просто не го знаят. Когато излезеш на сцената, ще бъдеш по-близо до самия себе си, отколкото някога си бил, и това е прекрасно. И те плащат, за да го видят.
Но това не ме накара да се почувствам по-добре. Ръцете ми трепереха, а устата ми беше пресъхнала.
— Само че аз съм притеснен. Чувствам се странно и нелепо, и безсмислено и едва ли някой иска да види подобно нещо. Не съм гледка, за която биха платили.
— Тогава значи трябва да се чувстваш така, затова излез и си свърши работата — прошепна ми тя и усетих как дъхът й влиза през ноздрите ми. — Излизаме на сцената след минутка и когато го направим, трябва да ги накараш да повярват, че това, което им показваш, е истинското ти аз, защото понякога да ти повярват, означава, че няма да умреш.
Но аз цял живот чаках да умра. Години наред се събуждах всеки ден изненадан, че го правя, защото усещах, че животът се изцеждаше от мен. Излизането на сцена беше нещо различно. „Старлайт“ щеше да бъде тъмен, прожекторите щяха да бъдат насочени към групата и всички щяха се взират в новото момче, а това не беше нещо, с което бях свикнал. Да бъда наблюдаван, беше най-лошото нещо, което можеше да се случи на някого като мен.
— Просто… никога досега не съм свирил пред публика.
Карлина кимна.
— Те обаче ще те обикнат, също както обичат нас. Искаш ли да те обявя като специален гост — музикант?
— Не, моля те, нека изляза на сцената просто като един от групата.
Отстъпи назад, спря и ме погледна.
— Да, ти си един от нас.
При вдигането на завесата шумът, който тълпата вдигаше, беше зашеметяващ. Прожекторите светнаха в очите ми и отвъд светлината нямаше нищо друго, освен море от гласове и силни, остри подсвирквания.
Очакваше се двамата с барабаниста да задаваме темпото, но Лутър започна с интрото, сякаш той го притежаваше, сякаш това беше неговата песен — бърза и яростна, която и моите пръсти по някакъв чудотворен начин знаеха, без да съм я чувал някога. Малко по-рано Лутър ми се беше изсмял, когато го помолих да видя списъка с песните и нотите, и сега вече разбирах, че това наистина беше безсмислено. Музикантите от групата просто свиреха това, което им харесваше.
Лутър се ухили, докато ме наблюдаваше, и ме поведе през всеки стих, през всяка мелодия, като ме предизвикваше да се състезавам с него. Вслушах се в неговите фрази и в острите, режещи ноти, защото песента беше за хаоса, за яростта и за това да бъдеш тотално, безочливо, арогантно извън всякакъв контрол.
Адреналинът потече през пръстите ми, вля се в кръвта ми… Сигурно така се чувстваха рок звездите. Към края на песента обаче чувството избледня, после изчезна напълно. Отпуснах рязко китарата си и тя увисна на ремъка, а ръцете ми отново трепереха и бяха леденостудени. Внезапно си дадох ясна сметка, че стоях на сцената пред двеста души и си бях същият, само с нечии чужди обувки и един яркочервен „Гибсън“, преметнат през рамото.