— Давай, изсвири им една от онези тъжни балади и ни довърши. В момента искат само това.
— Добре — каза Карлина след дълго мълчание. — Добре, докарай го тук.
Лутър и барабанистът довлякоха старо пиано иззад кулисите и го поставиха в центъра на сцената. Лакът по капака му беше изтъркан и в дървото се виждаха издълбани бледи ивици. Карлина преметна косата си през едното си рамо и седна на столчето. Повдигна ръце и разпери пръстите си над клавишите. После намери първия си акорд. Песента беше на Ленард Коен. Знаех я, но никога не я бях чувал по този начин. Не беше тъжна или цинична. Беше прекършена. Пианото не беше настроено, но това нямаше никакво значение. Нотите се препъваха, трепереха, начупваха. Цялата зала беше абсолютно притихнала, докато Карлина довършваше интрото и започваше първия стих. Гласът й беше болезнен. Тя пищеше, хлипаше и шепнеше алилуя, но нито веднъж не изпя думата. Долу в публиката хората се протягаха един към друг, прегръщаха се, държаха се за ръце… Близо до сцената някакво момиче с идиотски подстригана коса и прекалено много пиърсинг плачеше толкова силно, че носът й течеше. Гримът й изглеждаше загадъчно и плашещо, но устните й се бяха обърнали надолу като на малко дете.
Карлина блъскаше с все сила по клавишите, но гласът й беше висок и ясен, говорещ за това какво е да си използван, да си отхвърлян от всички. Как, когато обичаш някого, понякога това означава, че трябва да се разголиш, да отвориш сърцето си, да пуснеш другия до себе си и да не мислиш колко много ще те боли. Стисках китарата си прекалено силно и когато Карлина свърши, усетих, че пръстите ми бяха изтръпнали.
— Алелуя — каза тя спокойно, стигайки до последната нота, и после я остави да увисне във въздуха.
И след това нямаше нищо.
Лутър и барабанистът вече бяха започнали да прибират нещата, но аз стоях на ръба на сцената и се взирах в тълпата. Повечето бяха в костюми и не приличаха на себе си, но внезапно изглеждаха просветлени, всеки един сякаш беше огрян от своя лична версия на песента. Тя беше проникнала вътре в тях. Стоях над претъпканата зала, гледах към тези сияещи като запалени фенери хора, с техните любовни истории и с техните трагедии.
Просто си стоях така там, докато Карлина не ме хвана за ръката и не ме избута обратно към малката съблекалня. Не дишаше тежко и се усмихваше, но лицето й беше бледо и изглеждаше уморена.
— Забавлява ли се?
Кимнах и свалих тирантите си. Стаята беше студена и вълнението от концерта вече беше започнало да отшумява. Съблякох ризата си и се пресегнах за тениската и суичъра си.
Карлина стоеше до вратата, с гръб към мен, за да не се притеснявам.
— Тази нощ долу ще има празненство. Нещо като афтърпарти. Трябва да дойдеш.
Засмях се и поклатих глава.
— Благодаря ти, но мисля, че ще пасувам.
— Сигурен ли си? Все още не си имал шанса да ни видиш, когато му отпуснем края. Домът ни се нарича „Дом на яростта“ неслучайно.
Знаех, че се опитва да се държи приятелски с мен, а когато ставаше въпрос за моето оцеляване, приятелските отношения с хора като Карлина може би бяха най-добрият ми избор. Все пак това не означаваше, че бях фен на „царството“ на Мориган или на което и да е друго място, където мъртви момичета ходеха на групички и си шушукаха заговорнически и където осакатени жени плуваха в малки езерца. Не бях сигурен, че искам да видя тяхната версия на „отпускам му края“.
— Може би някой друг път.
Карлина сви рамене.
— Както желаеш. Но не се чувствай като натрапник. Нашият дом е и твой.
По някаква странна причина изобщо не се съмнявах в това.
Когато се намъкнах отново в собствените си дрехи, седнах на скрина и се загледах в странното отражение, което вече изглеждаше отново като самия мен.
— Това беше магия, нали? Което се случи току-що там, на сцената?
Жената се усмихна и за пореден път сви рамене.
— Предполагам. Доколкото всяка музика винаги е магия. Музиката е най-подходящият език, с който разполагаме. Тя е това, което правим.
— Може да превземеш света по този начин.
Карлина се разсмя, много по-нежно и по-свенливо, отколкото я бях чувал някога. Допреди седмица не бих си и помислил, че е способна на такава мекота.
— И Гентри ни стига.
Четиринайсета глава
Сгромолясване
Когато се смесих отново с тълпата, никой не ми обърна внимание. Носех бас китарата си и косата ми лепнеше от гела, но всичко друго си беше напълно нормално. Осъзнах, че се усмихвам, което беше странно, но по-странното беше, че наистина ми идваше отвътре. Обикновено се усмихвах само когато наоколо имаше други хора. Когато се очакваше да го правя.