Когато и последната топка изчезна в машината, момичето въздъхна и се обърна към мен.
— Какво? Какво искаш?
— Ще ме закараш ли до вкъщи? — Думите излязоха от устата ми, преди да имам време да ги обмисля.
Изражението на лицето й беше неразгадаемо, очите й се взираха в мен, а челюстта й беше толкова напрегната, че ми се прииска да я хвана за раменете и да я разтреса само за да спре да ме гледа така. След дълго мълчание, изпълнено със звука на сирените от флипера и мигащи светлини, тя кимна.
Бяхме само на една пресечка от „Старлайт“, когато ми хрумна, че може би бях взел погрешно решение. Ефектът на глога отшумяваше по-бързо в сравнение с предишната вечер, както и еуфорията от свиренето пред публика. Всяка неравност и дупка по пътя разклащаше колата и отекваше болезнено в костите ми.
Тейт като че ли не забелязваше нищо. Взираше се право пред себе си, опитвайки се да гледа през дъжда, заливащ стъклото, говореше за училище и някакви независими филми. Гласът й беше спокоен, сякаш не бързаше за никъде и чакаше съвършения момент. Когато щеше да изстреля важния въпрос и аз нямаше да имам друга възможност, освен да й отговоря. Въздухът беше наситен с миризмата на желязо. Опитах се да не дишам дълбоко и вдигнах прозореца до горе.
Бяхме на шест пресечки от вкъщи, когато положението стана неудържимо и болката се завърна съвсем официално. Затворих очи и започнах да броя отзад напред, за да овладея треперенето на ръцете си и да изкарам лошия въздух от дробовете си. Нещо се преобърна в стомаха ми и се опитах да го пренебрегна, като си поемах бавни, дълбоки вдишвания. Потях се.
Когато топлото, гърчещо се нещо се надигна отново, успях да си прочистя гърлото и да кажа със сравнително нормален глас:
— Тейт, може ли да отбиеш за малко встрани?
— Ей, ей. Какво става?
— Не се чувствам добре. — Което беше най-гигантското подценяване, което някога бях правил.
Никога досега не бях имал подобна реакция, дори и към окървавено желязо или към неръждаема стомана, дори и в най-лошите си дни. Замайването идваше на вълни и всичко ми се изплъзваше, ушите ми бучаха, пред себе си виждах само милиони пулсиращи черни точки, мирисът на метал изпълваше устата и носа ми. Беше влязъл под кожата ми, в кръвта ми, биеше в костите ми, в ставите ми.
Тейт отби рязко на банкета.
— Това…
Отворих вратата, докато колата още не беше съвсем спряла. Излязох навън, но едва се държах на краката си. В тъмното земята просто полетя към мен. Сгромолясах се на колене и останах така с наведена глава, докато най-лошото отмине и се почувствах достатъчно добре да полегна долу. Имах нужда да бъда някъде на тихо и спокойно място, сам. Имах нужда да се свия на кълбо в тъмна стая, без да издавам никакъв звук, без да мърдам…
Притиснах лице в тревата и вдишах зеления аромат на листата, на клонките и корените. Дъждът придаваше свежест и прохлада на въздуха, който заливаше лицето ми. Имах нужда от Мориган.
— Маки, добре ли си?
Тейт коленичи до мен и се протегна напред, сякаш искаше да постави ръка на рамото ми, но се страхуваше да ме докосне. Тялото ми се тресеше от силни, внезапни спазми. Стиснах силно очите си и се опитах да остана спокоен. Всеки път, когато си поемах дъх, той нахлуваше с агонизираща ярост в гърдите ми.
— Маки, кажи ми какво става? — Гласът на Тейт звучеше притеснено.
Болката в коленете и лактите ми се влошаваше, вече не беше тъпа и бучаща, а като силен удар с чук. Погледнах към Тейт и се опитах да измисля нещо, което да я накара да замълчи. Но се страхувах как ли ще прозвучи собственият ми глас.
Тя се пресегна към ръката ми, пръстите й се плъзнаха по кокалчетата ми, по дланта ми. Докосването й беше грубо, но натискът накара болката да се премести нагоре към рамото ми и аз се дръпнах рязко встрани, хапейки устни, за да не изкрещя.
— Ръцете ти са студени — каза тя.
От загрижеността, която пролича в гласа й, гърлото ме заболя още повече. Затворих отново очи и се помолих наум тя да си отиде, да ме остави на мира, така че да мога да се отпусна и да измисля какво да правя. Притеснението й ми показваше съвсем ясно колко ужасно беше състоянието ми. Не можех да дишам. Исках да си тръгне, но нищо не можеше в момента да я накара да го направи. Дори и да наранях чувствата й, да й изкрещях най-обидните думи, които можех да се сетя, тя нямаше да си тръгне. Особено когато беше ясно, че точно това исках от нея. Лицето й беше странен бял овал, носещ се във въздуха над мен. Единственото място, където можеха да ми помогнат, беше Домът на яростта.