— Трябва да си тръгваш — казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно.
— Моля?! Не мога просто да те зарежа край пътя. Божичко, мисля, че си в шок. Ти си болен и някой трябва да остане с теб.
— Тейт, чуй ме. Искам да намериш Розуел и да го доведеш тук, става ли?
— Маки, плашиш ме.
— Моля те, просто доведи Розуел.
Това явно никак не й хареса, но се изправи и се запъти към колата си. Никога не я бях виждал толкова уплашена. Когато буикът й излезе от отбивката отново на шосето и потегли, затворих очи. Издишах — жалък, раздиращ звук, който изобщо не приличаше на облекчение. Беше съвсем тих и така по-лесно можех да се преструвам, че излиза отнякъде другаде, а не от мен. Да се преструвам, че всичко идва отнякъде другаде и аз просто спях, може би у дома, и сънувах как гърдите ми се присвиват, останали без въздух. Въздухът беше прекалено плътен, за да се диша, почти като вода, а земята вече не ми се струваше студена. Зарових лице в тревата и се зачудих дали така се чувстваха хората, когато разбираха, че умират.
Трета част
Мъртъвците не намерили покой
Петнайсета глава
Купонът
Лежах прекалено дълго на земята, с лице, заровено в тревата, и с прогизнали от дъжда дрехи. Знаех, че ако просто останех така, все някога Тейт щеше да се появи с Розуел и тогава те щяха да ме отведат вкъщи или — а това щеше да бъде ужасно — дори в болницата.
Трябваше да се надигна и да се махна оттук. Процесът беше болезнен и много труден, но се справих. Улицата беше празна и дъждът ми пречеше да се ориентирам. Тръгнах, лутайки се, между бледите лъчи светлина и тъмните сенки. Уличните лампи бръмчаха толкова силно, че костите ме заболяваха винаги когато минавах под тях. Минах по улица „Уелш“, после по „Орчард“, след това надолу по склона на клисурата и пресякох моста. Коленете ми отмаляваха все повече и мислех само за едно — че всеки миг можех да се строполя или направо да умра. И че до този момент всъщност не съм разбирал какво означава това. Не съм разбирал колко много искам да живея.
Земята беше хлъзгава и кална, но аз се справях, плъзгах се стъпка по стъпка надолу по пътеката към дъното на клисурата. Хълмът от шлака беше огромна, надвиснала над мен в мрака неясна форма. Никога не ми се беше струвал толкова гостоприемен.
Препънах се в подножието на хълма и отпуснах глава на чакъла. Нямаше никакъв знак, който да ми подскаже къде се намираше вратата, нищо, което да ме подсети. Лежах върху шлаката и се опитвах да измисля какво да направя.
Започвах да се унасям, когато чух нечии стъпки — не от клисурата зад гърба ми, а от вътрешността на хълма. Чакълът се размести точно пред мен и вратата се отвори, разкривайки жълт правоъгълник светлина, идваща от вътрешността.
Беше Карлина.
— Значи все пак реши да дойдеш? — каза тя и повдигна фенера, който държеше, високо над главата си, така че светлината да падне върху двама ни. — Изглеждаш доста отчайващо.
Кимнах и успях да се повдигна достатъчно, за да седна, опитвайки се да си поема дъх.
— Моля те, мислиш ли, че мога да си получа сега… заплащането?
Карлина стоеше на прага. Фенерът светеше толкова ярко, че ми беше трудно да различа лицето й.
— Какво си си причинил? Не, зарежи. По-добре влизай.
Изправих се несигурно на крака и я последвах вътре.
— Какво ти става? Не си ли пазиш нещо в себе си за спешни случаи?
Поклатих глава.
С въздишка тя извади малко шишенце от джоба си и махна тапата му.
— Добре де, дишай дълбоко.
Поднесе шишенцето под носа им и аз вдишах с пълни гърди. Не беше болкоуспокояващо, но зеленият аромат на листа ме заля като вълна и след това изпитах силно, разтърсващо облекчение, че най-накрая имах достатъчно въздух.
Когато успокоих дишането си и успях да се задържа на крака, без да ми се налага да се подпирам на стената, Карлина ме хвана за лакътя и ме поведе надолу по коридора към фоайето.
— Така по-добре ли е?
Кимнах, но все още бях леко стъписан от гигантската разлика между това да дишаш свободно и да се задушаваш до смърт.