Мориган закима въодушевено.
— Затова е музиката ни. Господарката наказва града, но ние ги правим отново щастливи.
— А не ви ли е хрумвало, че може изобщо да не ги тормозите и натъжавате?
Джанис поклати глава.
— Ти не разбираш, просто трябва да го правим.
— Така ли? — казах аз. — Е, аз обаче не трябва да го правя.
Мориган се протегна и ме стисна за китката. Ръката й беше мокра, но все още топла.
— О, не бъди толкова гневен. Много добре знаеш как живеем всички тук. Знаеш как трябва да свърши това.
— Да, знам — дръпнах пръстите й от ръката си и се изправих. — И затова ви напускам.
Шестнайсета глава
Достатъчно нормален
Изкачих се по клисурата до „Орчард“ и тръгнах към къщи. Бях бесен и възмутен, и отвратен. Никога нямаше да участвам в нещо толкова грозно — не можех дори да си го представя. Но все пак аз самият бях роден в Дома на яростта, тук е бил моят дом, преди да дойда в Гентри. Ако исках да бъда здрав, трябваше да работя за Мориган, но само от мисълта за това ми се повдигаше.
Искаше ми се да си поговоря с Ема, но същевременно нямах желание да обсъждам с нея нещата, които в действителност ме измъчваха, а и тя едва ли щеше да бъде будна по това време. Когато погледнах телефона си, часовникът показваше два и четирийсет и пет. Все още валеше, но това не беше нещо ново.
Една кола идваше срещу мен по пътя, жълтите снопове светлина на предните фарове блестяха сред тъмната пелена на дъжда. Тя отби встрани толкова рязко, че една от предните гуми се блъсна в тротоара.
Тейт изскочи от колата и пресече улицата, като остави буика си напряко на алеята за велосипеди.
— Ей! — извика тя и преджапа през канавката, за да мине на тротоара от моята страна.
Спрях и я изчаках.
Когато стигна при мен, застана с ръце на кръста си. Беше пуснала аварийките и те пулсираха хипнотизиращо зад нея като оранжев сърдечен ритъм, измерван на някакъв болничен апарат.
— Китарата ти е в мен.
Исках да я попитам какво прави навън толкова късно, карайки сама по улиците.
— Знаеш ли колко е часът?
Тя се намръщи.
— Всъщност да. Много късно, средата на скапаната нощ. Какво, по дяволите, стана с теб?
Свих рамене и се опитах да си придам непукистки вид.
— Не се преструваше — каза тя. — Това, което ти се случи в колата — беше истинско.
Кимнах.
Тейт отметна мократа коса от челото си.
— Сега добре ли си?
— Добре съм. Не се притеснявай за мен.
Обърна се и погледна към пътя, поклащайки глава.
— Виж, кажи ми честно — какво не ти е наред?
Не й отговорих веднага. Имах чувството, че ако измъдрех някакъв завоалиран отговор, както обикновено, тя просто щеше да го подмине с презрение, да перифразира въпроса и да ме тормози така до безкрай, затова просто пропуснах най-съществената част от него.
— Имало ли е нещо от теб — от твоя живот, — което наистина, ама наистина да мразиш?
Тя се изсмя — остро, рязко, болезнено.
— Божичко, откъде да започна?
Все още гледаше към мен, с горчива усмивка на лицето, а после внезапно изражението й се промени.
— Какво?
— Нищо. Просто… очите ти са толкова тъмни…
Гледаше ме замислено, леко притеснено, сякаш не осъждаше или преценяваше, а просто наблюдаваше.
Поех си дълбоко дъх и поставих ръка на рамото й.
— Искам да ти кажа нещо за Натали. — Побутнах я към моравата на мисис Фийли. — Ето, седни тук.
Тя не изглеждаше много убедена, но се отпусна на земята, а аз седнах до нея.
— Може ли първо да те попитам нещо? — казах аз.
Тейт кимна и отскубна шепа изсъхнала трева, вперила поглед някъде встрани от мен. Вече не се усмихваше.
— Какво ще направиш, ако ти кажа, че някой е взел сестра ти, че ти си права и това е един скапан град, който позволява да се случват отвратителни, гнусни неща? Ще има ли някакво значение? Ще ти помогне ли това по някакъв начин?
Дъждът заливаше шосето и тънките пръски улавяха блясъка от аварийните светлини на колата на Тейт. Долу на пресечката светофарът светна в червено и паважът внезапно стана кървав. Имах чувството, че през целия ми живот е валяло.
Тейт не ми отговори, просто отскубна още една шепа трева. Лицето й имаше каменно изражение.