— За какво си мислиш? — Гласът ми беше почти шепнещ, въпреки че не възнамерявах да прозвучи така.
— За нищо. — Каза го наистина натъжено и изглеждаше едновременно твърда и отчаяна. — Само че си прав. Няма никакво значение. Дали знаеш нещо или не — няма значение, защото вече се е случило. Никой не може да я спаси. Нищо не може да се направи.
Преди два дни бях готов да платя, за да я чуя да казва такова нещо, да се предаде и просто да приеме положението такова, каквото е и да продължи напред. Сега обаче всичко се беше променило. Ако Мориган беше права, Натали все още беше жива — поне до залез-слънце този петък, но нямах абсолютно никаква идея какво мога да направя, за да й помогна.
Когато се пресегнах към ръката на Тейт, за моя изненада тя ми позволи да я докосна.
— Просто искам да знам какво е станало. Как е възможно нещо подобно да се случи.
Не знаех какво да й кажа, затова само продължих да държа ръката й, галейки внимателно с пръстите си горната страна на дланта й.
— Не е лично или злонамерено. Случило се е. Други хора в другите градове имат урагани или земетресения.
Тя кимна, загледана в улицата. Познавах изражението й — сякаш сдържаше дъха си. Протегнах свободната си ръка и докоснах косата й. Беше по-мека, отколкото изглеждаше. Отметнах встрани падналите на лицето й кичури и тя затвори очи.
— Цялото това място е пълно с такова лицемерие, че направо не е за вярване. Всички са ужасно добри, когато става дума да се правят торти за благотворителност и да се носят тенджери с храна на опечалените роднини, но не правят нищо, за да го спрат. Просто казват: „О, колко тъжно!“
Пуснах ръката й и я прегърнах. Чудех се дали ще заплаче. Ема плачеше на всичко, дори на анимационните филми и на рекламите, но Тейт не беше такава. Въпреки че бе по-дребничка и по-нежна, отколкото очаквах. Притеглих я към себе си, като внимателно прокарвах ръка по гърба й надолу и нагоре, за да я успокоя.
— Аз ти вярвах. От самото начало ти вярвах.
— Защо не го каза тогава? Можеше просто да ми кажеш.
Отпусна глава на рамото ми и за секунда това беше всичко, което исках от живота. После усетих остра, изгаряща болка през тениската си. Задържах дъха си и се опитах да не разваля момента, като се отдръпна встрани от нея.
Тя се облегна на мен и гласът й прозвуча съвсем тихо.
— Не се опитвах да те обвиня за нещо. Мислех, че ти ще знаеш какво е станало. Знам, че не е заради теб, че не ти си виновен. Знам го.
Кимнах и продължих да стискам зъби, за да издържа пронизващата болка в ключицата си. Трябваше да ме обвинява. Сега беше моментът да ме приклещи и да настоява да научи всичко. Знаех го, защото най-сетне аз самият бях наясно с нещата и имах доказателства. А тя дори не подозираше.
Тейт помръдна и болката премина рязко към рамото и надолу към гърдите ми като електрически шок, както когато лекарите ти пускат ток, уж за да те спасят. Простенах и я отместих леко от себе си.
Тя се отдръпна бързо и заби поглед в земята. Носеше метална верижка около врата си, пъхната под блузата й. Исках да й обясня защо я избутах, но думите ми се сториха безсмислени. Изправих се.
— Къде отиваш? — Гласът й звучеше пресипнало.
— Никъде. Хайде да се поразходим малко. — Подадох й ръка да стане. — Не мисля, че мога да вляза отново в колата ти. Ще ме изпратиш ли до нас?
Когато се надигна, тя се опита да издърпа ръката си, но аз я задържах. За секунда стояхме така, встрани на пътя, хванати за ръце. После тя се отскубна рязко, сякаш не можеше да понесе да я докосвам вече.
Вървяхме по улица „Уелш“, към църквата, без да говорим много. Пред двора спряхме и останахме неподвижни на тротоара.
Тейт кимна към малкото гробище.
— Сложиха тялото вътре. Мога да ти покажа, ако искаш.
Разтърсих глава.
— Така е добре.
— Обещавам ти, че няма да правя нищо лигаво, не съм като онези момичета…
— Не мога да вляза в гробището.
Погледът, който ми хвърли, показваше, че изобщо не беше впечатлена от думите ми. Или още не осъзнаваше какво й казвам.
— За какво говориш? Баща ти е свещеникът. Можеш да отидеш, където си поискаш.
— Сложно е — казах аз. — Има едно… нещо…
Тя се взираше мълчаливо в мен дълго време, сякаш обмисляше всички варианти на това, което можеше да ми каже. После тръгна напред покрай стената на гробището.