Щяхме да се заровим в мръсотията.
Майка ми въздъхна тежко и притисна дланите си една в друга.
— Те винаги се връщат. Само въпрос на време е. Наблюдават и чакат и когато се отпуснеш, идват и си вземат всичко.
— Спри да я наричаш „те“. Тя е личност!
Майка ми просто продължи със същия мъртвешки глас:
— Знаех, че ще вземат детето ми, ако им дам възможност. Направих всичко, което можех, за да го предотвратя — всеки номер, всяко заклинание. Напълних къщата с камбанки и монети, с ножици, но в крайна сметка се оказа напразно. Някой махна ножиците и те дойдоха и го взеха.
Тя и Ема стояха неподвижно и не откъсваха очи една от друга. Представих си къщата ни, пълна с амулети и всякакви джунджурийки, които според поверията отблъскват демоните. Как по-късно сигурно ги беше изхвърлила само за да спра да крещя в люлката.
Ема издиша шумно.
— Да — каза тя. — Да, аз ги свалих — аз взех ножиците и не ги сложих обратно. Аз го направих. Това ли искаше? Това гигантско признание ли очакваше? Че бях глупаво, малко четиригодишно дете?
Стаята се смали ужасно и вече не можеше да побере нас, четиримата, въпреки че аз се опитвах отчаяно да стана невидим в този момент, а Джанис отстъпваше назад към шкафа с книги. Ръцете ми трепереха, а Ема направо беше побесняла.
Осъзнах, че не беше нужно някой друг да я обвинява, тя сама се беше осъдила отдавна.
И наистина имаше причини да вярва в това — защото беше свалила ножиците от кошчето ми, защото не беше изпищяла или извикала, когато някой беше влязъл през прозореца и беше взел братчето й. Защото не беше изтичала да потърси помощ, след като бебето беше изчезнало, а беше останала с мен цяла нощ, провирайки ръцете си през решетките на люлката. Но това бяха привидните причини. По-важното беше, че аз бях тук, защото години наред тя ми се усмихваше, изслушваше ме и ме закриляше. Защото ме обичаше. Аз съществувах само заради нея.
— Добре! — изкрещя Ема и гласът й изплющя като плесник, висок и остър. — Добре, вината е моя, доволна ли си!
Майка ни стоеше сама в средата на стаята, раменете й се бяха отпуснали надолу, ръцете й висяха безжизнено край тялото й.
— Не — каза тя. — Моя е.
Но тонът й беше предизвикателен, както когато хората казват нещо, но всъщност искат да кажат, че вината наистина е на другия.
Джанис все още стоеше до шкафа с книги, все още докосваше вътрешната част на едната си ръка, сякаш я болеше там. Когато погледът ми се насочи към коридора, тя просто наклони глава и се измъкна навън. Няколко секунди по-късно чух как входната врата се отваря и затваря и ние останахме сами, с петнайсет години мълчание и с тъжния, търпелив призрак на Маки Дойл.
Никой от нас не каза нищо и стаята сякаш жужеше, наситена със силно електричество, което нямаше нищо общо с лампите или другите уреди в къщата.
Ема въздъхна и отпусна ръце. Погледна ме с отчаяние и излезе. Майка ми стоеше с гръб към мен и с притиснати до лицето си ръце.
— Мамо? — Протегнах се към нея и я обърнах към себе си. — Мамо, недей.
— Какво си направил? — попита тя и гласът й беше ужасно писклив, граничещ с истерията. — Да не си слизал под земята? Какво, за Бога, си направил?
Отскочих назад. Паниката в гласа й ме стресна и зяпнах с уста.
— Седни — каза тя. — Трябва да поговорим.
Седнах на ръба на дивана и когато тя се настани до мен, дълго време мълча. На стената големият изправен часовник тиктакаше с постоянство. В главата ми премина ужасяваща картина на бъдещето ми — как двамата седим така един срещу друг до края на живота ми и не знаем какво да си кажем.
След дълго време тя се пресегна през масичката за кафе и ме хвана за китката.
Стоях неподвижно и чаках.
Тя търкаше разсеяно дланта ми с палеца си.
— Когато срещнах баща ти, помислих, че той може да е шансът ми да забравя. Ново начало. Но просто бях толкова наивна. Те никога не си отиват, когато има възможност да спечелят още нещо.
Затворих очи и се опитах да се сетя за нещо, което искаха да спечелят от мен — нещо, което можех да им дам. Те имаха целия Дом на яростта, пълен със смеещи се чудовища и наводнени тунели.
— Вече им дадох каквото искаха. Не беше лошо или опасно. Просто искаха да бъдат обичани.
Тя се разсмя и звукът беше неприятен, остър и огорчен.