Всичко, свързано с нея, вече се свеждаше само до петнайсетте минути, които бяхме прекарали на гробището. Притеснявах се, като си помислех, че я бях целувал, а сега не можех дори да я погледна.
— Защо не си с колата си?
Тя ме подмина.
— Не запали.
Застанах отново пред нея.
— Какво не й е наред?
— Ако знаех, щях да я поправя, нали? — Погледна ме отегчено. — Виж, малко бързам. Ще ме оставиш ли да вървя?
Когато влязох в часа по английски, бях доста раздразнен, но не знаех дали заради мен самия или заради Тейт. Мисълта, че се беше натискала с мен, за да ми благодари, че най-накрая й бях повярвал за сестра й, или заради нещо друго, все още се прокрадваше в съзнанието ми, но на едно друго ниво изобщо не ми пукаше от това. Все още исках да я целуна.
Няколко чина пред мен Алис се взираше в дъската и си играеше с косата си. Не спираше да я навива около пръста си и после да я развива отново. Лицето й беше спокойно, нормално, като нещо, което знаеш, че винаги ще бъде недокоснато от всякакви несъвършенства.
— Тейт — каза мисис Бръмел със захаросана усмивка на лицето, с която упорито се опитваше да докаже на всички ни, че нищо неудобно не се беше случило миналия петък. — Ще раздадеш ли тестовете, моля те?
Тейт се измъкна иззад чина си. Приличаше на нещо, нарисувано от Ван Гог — цялата цвят, плътност и светлина. Косата й беше щръкнала като гребен на петел и лактите й изпъкваха остри и кокалести изпод дебелата блуза. Тръгна по редиците с купчината тестове, ровейки из тях.
Наведох се напред.
— Джена, ей, Джена… Имаш ли още една химикалка?
Джена се порови из чантата си и ми подаде химикалка с широка усмивка като от реклама на паста за зъби или както би се усмихнала някоя котка, дебнеща мишка, ако имаше брекети, изрусена коса и нещо, за което да се усмихва. Не си бях взел бележника, затова започнах да тършувам из джобовете си за билетчета, обвивки от дъвки или други хартийки. Най-накрая намерих парченце от някакъв флайър и написах на гърба му: „Може ли да те изпратя до вас след училище?“
Когато Тейт стигна до моето място, й подадох бележката, но тя не я погледна. Постави теста на чина ми и се накани да продължи напред по редицата.
Хванах я за китката. Не го бях планирал предварително и дори аз самият се изненадах. Кожата й беше студена, а костите й ми се сториха изключително малки и крехки, сякаш можех да ги строша, ако я стиснех по-силно.
За секунда стояхме така — аз, държейки я за китката, тя — без да помръдва. След това се отдръпна, сякаш бях прокажен.
Наблюдавах я, но тя не повдигна глава, нито се озърна край себе си.
През целия час отговаряхме на въпросите от теста и обсъждахме всеки от тях до втръсване. Разглеждах учебника си, търсейки интересни картинки или може би някакво магическо решение на всичките ми проблеми.
Минавах през частта с Романтизма, когато обърнах страницата и видях снимка на изрисувана древна делва. Хората върху съда бяха само в профил. Те танцуваха, подскачаха и се въртяха в кръг, свирейки на малки флейти. Напомниха ми на купона след концерта в Дома на яростта, на странното празненство с неговото неловко, зловещо веселие.
На другата страна имаше стихотворение. В него се казваше, че истината и красотата са по-важни от всичко. И че са едно и също.
Но всъщност нямаше никакво значение колко красиво описваш света. Фактът беше, че приятелите ми не ме познаваха. Тейт не ме искаше и истината имаше много грозно лице. Затворих учебника и се загледах в часовника на стената, молейки се стрелките да се движат по-бързо.
Пред мен Алис и Джена обсъждаха купона за Хелоуин, който щеше да се проведе на езерото и дали щеше да има голям огън, или заради дъжда щяха да се задоволят само с малките огньове в барбекютата под навесите. Загледах се в тях, защото и двете бяха красиви и беше приятно да има нещо нормално, което да ме разсейва от мислите за собствения ми мизерен живот.
Алис беше облечена в една от многобройните си блузки с голямо деколте и се наслаждаваше на мъчението ми — Розуел би казал, че съм доста мазохистично настроен, щом постоянно я гледам и не правя нищо по въпроса. И щеше да бъде прав, но косата й беше кестенява със златисти оттенъци и лъскава, а когато мислех за Тейт, се чувствах като идиот. Алис се обърна рязко и видя, че ги наблюдавах. Хвърли ми отегчен поглед.
— Ще ходиш ли на купона, Маки? — Веждите й бяха повдигнати, но клепачите й бяха сведени надолу, сякаш дори само фактът, че ме гледаше, й беше досаден и я уморяваше.