Алис се приближи към мен и ме хвана за ръката. Нейната беше по-малка, но по-широка от ръката на Тейт, с мека, гладка длан и искрящо син лак на ноктите. Стискаше ме силно и внезапно се сетих за Мориган, която винаги искаше да е близо до мен и да ме докосва. Като малко дете, копнеещо капризно любимите му играчки да са до него и да не избягат.
Алис обаче беше красива и по нищо не приличаше на чудовищата от Дома на яростта. Красотата й не беше странна и субективна като тази на Джанис и Карлина, а уверена и постоянна, привличаща вниманието на хората и караща ги да жадуват тя да ги забележи, пък било то и за секунда.
Стояхме с момчетата от отборите по борба и по бейзбол, които разказваха истории за това какви простотии бяха правили и как бяха тормозили другите — за забавление, естествено — и си подавахме един на друг в кръга бутилка бърбън, „Мейкерс Марк“, която някой беше отмъкнал от барчето на техните. Розуел и Стефани бяха изчезнали неизвестно къде да си говорят, което вероятно означаваше, че се натискаха из храстите. Бях оставен сам да се оправям в света на нормалните хора, но това се оказа по-лесно, отколкото някога си бях мислел, че ще бъде. Поне засега не се провалях с гръм и трясък.
Поех бутилката от Алис и когато отпих, топлината се стече приятно по гърлото ми. Стори ми се, че почувствах лекия метален привкус на обицата на езика й, но не бях сигурен. Алис се взираше в мен. Очите й бяха тъмни, искрящо сини и тя се усмихваше с онази сладка усмивка, която казваше, че всичко беше прекрасно и винаги щеше да бъде такова. Поставих ръце на раменете й и я целунах.
Топлите й устни се притиснаха силно в моите. Имаше вкус на алкохол и нещо неопределено, но след него като вълна дойде дъхът на медицинския метал и главата ми се замая.
Целунах я отново, притискайки я по-близо до себе си. Огънят пареше силно и дъждът трополеше нежно по чакъла. Ръцете й се придвижиха по гърба ми и ясно почувствах допира на тялото й до моето, а после и езика й, отровен от желязото, движещ се по долната ми устна, плъзгащ се в устата ми.
И тогава дойде болката.
За миг не осъзнах откъде беше дошла или къде се намирах. Беше като ярка, изгаряща светлина. Заслепи ме отвсякъде и на света не остана нищо друго, освен нея.
Алис се притисна към мен. Беше поставила ръката си на врата ми и ме придърпваше към устните си и към студената си, разкъсваща ме целувка. Аз се отскубнах и я изблъсках назад.
Запрепъвах се извън кръга край огъня, стигнах до дървената ограда, която заобикаляше отвън навеса, подпрях се на нея и се опитах да помисля. Болката беше гигантска, никога досега не бях изпитвал такава. Дори не знаех, че е възможно да има толкова различни начини, по които можеха да болят тялото и съзнанието.
Ръцете ми бяха тежки и вцепенени. Бръкнах в джоба на палтото си за бутилката с отварата и издърпах корковата тапа, като разплисках течността по целите си длани.
Отпих голяма глътка от лекарството и притиснах чело до оградата, повтаряйки си наум, че нищо не беше станало, нищо не беше станало, нищо, по дяволите, не беше станало.
После нещо стана, но определено не беше хубаво. Заля ме нова вълна, но не на облекчение или подобрение, и се превих над дървената ограда и повърнах. Беше отвратително и гадно и продължи цяла вечност.
Алис ме викаше, но аз не можех да отговоря. Купонът като че ли течеше на милиони километри от мен, в друга държава. По-скоро в друга вселена. При мен имаше само земята, оградата и нищо повече.
— Отцепил се е — каза Розуел някъде над мен и после усетих как ме вдига и подпира на рамото си. — По дяволите, напил се е като за последно.
— Да му дадем ли малко вода? — каза Алис и аз нарочно останах със затворени очи и се облегнах на оградата, докато ледената вълна ме заливаше отново и треперенето пак започна.
Розуел застана до мен и допря ръката си до врата ми.
— Ще се оправи, не се притеснявай за това. Ще го заведа вкъщи.
— Да, може би е добра идея — каза Алис и гласът й беше напълно безразличен и отегчен. — Божичко, каква отврат!
Давах си сметка за някои неща — как Розуел ме придържаше и мъкнеше към паркинга. Как спираше и ме оставяше да полегна, за да повърна на чакъла. Накрая ме метна в колата, спусна прозореца от моята страна и затвори вратата.
След това влезе вътре и запали двигателя, поглеждайки към мен.
— Какво става? — Гласът му беше силен, толкова остър, че звучеше гневно.
Знаех, че трябваше да съм внимателен, да пазя тайната си, но прекалено дълго бях избягвал този разговор. По тялото ми преминаха болезнени спазми и едва успях да си поема дъх.