— Целунах я.
— И после получи пристъп? Задуши ли се?
Затворих очи и оставих дъждът да се стича по лицето ми през отворения прозорец.
— Имаше обица на езика си.
Розуел не каза нищо повече. Подкара колата на задна и излезе от паркинга, после обърна по неравната кална пътека, която водеше до главния път. Отпуснах се на седалката, облегнах глава на вратата и се постарах да се стегна и да не повърна в колата му. Някъде между гаденето и болката си спомних гласа на Лутър. Той отекна в главата ми, с онова прошепнато обещание. Ти умираш. Преди фаталната целувка нощта беше почти нормална, но това не продължи дълго. Нямаше такова нещо като „нормално“. Не и за хора като мен.
Щом излязохме на павирания път, Розуел започна отново да ми задава въпроси. Звучеше по-притеснено и развълнувано от всеки друг път, говореше прекалено бързо и ми беше трудно да следвам мисълта му.
— Добре, какво трябва да правим? Ако искаш да отбия, само ми кажи. Да ти донеса ли вода? Може да се обадя на Ема, да й кажа, че те водя у вас и че се чувстваш много зле.
— Закарай ме до края на „Орчард“, до задънената улица.
Розуел издиша тежко и отвърна с леден глас:
— Добре, вече започваш да бълнуваш. Кажи ми отново какво искаш, защото току-що ме помоли за нещо напълно безумно.
— Закарай ме до края на „Орчард“. Трябва да отида до насипа в клисурата.
Двадесета глава
Ужасният малък свят
Розуел спря над клисурата и отвори вратата. На бледата светлина видях лицето му, цялото потънало в сенки, толкова остро и напрегнато, че едва го познах.
Очаквах, че ще спори с мен, но той просто ме извади от колата и ме побутна надолу по пътеката към моста. С притъпеното си съзнание си казах наум, че той е истински приятел, ако можеш изобщо да наречеш някого, който оставя човек почти в безсъзнание сам на някакъв мост, приятел.
Веднага щом стигнах до дъното на клисурата, се почувствах безумно облекчен. И много, много по-зле. Коленичих в калта, притиснах челото си до влажната пръст на хълма, шепнейки имената на Карлина, на Джанис, на който и да е. Когато вратата се появи в чакъла пред мен, пропълзях през нея и паднах вътре в тунела.
Пътят ми надолу беше объркан и хаотичен, поредица от плъзгания и претъркулвания. После се озовах отново в просторното фоайе, в Дома на яростта, и ме завладя дълбоко и смразяващо чувство, че никога няма да се измъкна от техния ужасен малък свят. Моят свят. Нямаше къде другаде да отида.
Мориган седеше на пода до голямото бюро и си играеше с малко тенекиено влакче. Вдигна глава, когато се запрепъвах из стаята към нея, и от изражението на лицето й разбрах, че състоянието ми беше наистина много зле. Тя скочи на крака, изрита влакчето встрани и се затича към мен.
Сграбчи ме за ръката и я дръпна толкова рязко, че за малко да падна.
— Божичко, какво е станало? Кой ти причини това?
Поклатих глава, но нямах сила да й обяснявам, че вината беше по-скоро единствено моя, отколкото на някой друг.
Момичето ме пусна и изтича отново до бюрото. Отвори най-горното чекмедже и извади голямо месингово звънче. Разклати го над главата си и изкрещя: „Джанис!“ Отиде до един от входовете, като продължаваше да клати звънеца, а през главата ми премина полуоформена мисъл, че може да припадна от силния звук.
— Джанис! Донеси си серума и иглата!
И после Джанис вече беше тук, протягаше се към ръката ми и навиваше нагоре ръкава на блузата ми.
— Ето, не мърдай.
Опитах се да се успокоя и да се съсредоточа. Тя държеше спринцовка, но вместо метална игла, на нея имаше месингов връх, който изглеждаше прекалено дебел, за да пробие кожата. Все още замаян, осъзнах, че тя въпреки това щеше да забие иглата в мен, но главата ми бучеше и изобщо не можех да формулирам каквато и да било протестна мисъл. Беше ми все едно какво щеше да стане с мен.
Трябваше да се облегна на бюрото, за да се задържа изправен. Джанис намести спринцовката, постави иглата във вътрешността на лакътя ми и я заби в плътта ми. Изгаряща болка премина по ръката ми, докато тя изпразваше съдържанието на спринцовката. Серумът беше тъмнокафяв и се вливаше в кръвта ми, парейки, все едно идваше право от адските пещи. Затворих очи и облегнах главата си назад, докато болката стигна своя връх и после изведнъж изчезна. Джанис издърпа иглата, а аз започнах да се треса целият. След това усетих как коленете ми отмаляха и главата ми се замая. Неприятно чувство, но познато. Отпуснах се на пода.