Джанис остави спринцовката встрани, а след секунда вече виждах по-ясно. Тя се беше надвесила над мен, облечена в смешния си гащеризон-бельо, върху който беше наметнала дълга, извезана хавлия. Косата й беше наполовина вдигната, наполовина паднала върху раменете, сякаш току-що беше станала от леглото.
— Не исках да те будя — изломотих аз и се надигнах, за да се облегна на бюрото. — Благодаря за инжекцията. Вече съм по-добре.
Тя се наведе, хвана лицето ми с двете си ръце и се вгледа в очите ми, за да провери зениците ми. После разтвори устата ми, като че ли бях дете в кабинета на лекаря, и поклати глава.
— Да не се опитваш да се самоубиеш? Какво, по дяволите, си пъхал в устата си?
Обърна се към Мориган, която все още стоеше неспокойно встрани, държейки в ръка звънеца си.
— Трябва да лежи известно време. Заведи го на някое спокойно място.
Досега не бях чувал някой в Дома на яростта да говори така на Мориган — като на малко дете или на слугиня, но тя просто кимна и ме хвана за ръка. Нейната беше толкова топла, че почти не можех да издържа допира й. Тръгна към един от по-малките входове на залата и ме поведе по тъмен коридор. Влязохме в стая с висок таван и бях сигурен, че това е нейната спалня. Подът беше покрит със зелено килимче на цветя, а в единия ъгъл имаше четириетажна къщичка за кукли, но най-много място заемаше гигантското легло с балдахин.
— Ето — каза тя и отметна завивката. — Полегни си тук.
Отпуснах се в леглото с мокрото си яке и калните обувки, треперейки, и се обърнах на една страна.
Момичето се надвеси над мен.
— Ще разбереш ли някога, че имаш определени граници? Можеш да живееш в техния свят, можеш дори да оцелееш, но не можеш да бъдеш като тях. Нямам серум или отвара за това. Няма значение колко се насилваш и какво си причиняваш. Никога няма да имаш същия живот, който имат те.
Не изкоментирах абсурдността на това „тях“. Всички в Гентри бяха „те“, както и всички в Дома на яростта. Аз бях единственият, който не принадлежах към нито едно „тях“. Бях просто един излишен странник, стоящ встрани от всичко това.
— Не искам същия живот като техния — прошепнах аз и гласът ми прозвуча задъхано и пресипнало. — Искам просто своя живот.
— Е, за това ти е нужно лекарството и трябва да обръщаш повече внимание на здравето си. Държиш се много небрежно, но сега си тук, в безопасност си и ние ще се погрижим добре за теб.
Взе кърпичка и я потопи в купа с вода, стояща до леглото. Навлажни внимателно лицето ми и изтърка следите, останали от котешките мустачки на Алис.
После се наведе по-близо и прошепна в ухото ми:
— Помислих си, че сестра ми ти го е причинила. Видях те на вратата и реших, че тя е повикала Резача и те е наранила.
Поклатих глава, опитвайки се да й кажа, че никой друг не е виновен за станалото. Че никой не ме е наранил.
— Обичах сестра си — каза тя и навлажни клепачите ми с кърпичката. Водата беше студена и миришеше на блато, но освежаваше приятно лицето ми. Започвах да си мисля, че може би това наистина беше моят дом, дори и да бе зловещ, странен дом, в който не исках да живея. Ръцете й бяха мънички и внимателни. — Обичах я толкова много, но просто вече не можех да я подкрепям. Лицемерно ли е да обичаш някого и все пак да смяташ, че той постъпва неправилно?
Премигнах, за да се оттече водата от клепачите ми, и не отговорих. Въпросът нямаше никакъв смисъл. Когато обичаш, не съществуват правила или инструкции, които трябва да следваш.
— Направих нещо лошо — прошепна Мориган, покатери се на леглото и се настани върху краката ми.
Стените на стаята се движеха в лека мъгла около мен и над мен, балдахинът се спускаше и издигаше ефирно като паяжина. Чувствах се замаян, като че ли това, което ми беше инжектирала Джанис, беше премахнало болката ми, но беше притъпило реакциите ми и ме беше дрогирало така, че бях напълно безжизнен.
Мориган се сви на кълбо върху възглавницата до мен.
— Сестра ми понякога краде деца. Не за нещо конкретно, а просто защото иска. Може да вземе някое бебе, защото е красиво или я забавлява. И тогава взе едно момиченце, малко, умно момиченце и си го отгледа като своя играчка.
Не успявах да следвам напълно разказа й, но някак си схванах идеята, че Мориган смята това, че сестра й взема деца и ги държи при себе си като домашни любимци, за по-лошо от убиването им на всеки седем години за кръвния ритуал. Затворих очи и си представих малко момиче в синя официална рокля за църква и с красива руса коса. Образът беше замъглен и познат, като стара снимка, намачкана и прегъната на много места, но главата ми беше така изпълнена с бели светлини и отекващи гласове, че не можех да го разпозная.