Сърцето ми биеше толкова бясно, че направо ме болеше. Затворих очи, преди да отговоря.
— Аз не съм истински.
Това изявление го разсмя — силен и остър смях, почти като лай.
— Да. Истински си. Може и да си смахнат и странен, но определено не си говоря сам в парка.
Думите му бяха като освобождение за мен. Предполагаше се да съм щастлив, но вместо това се чувствах ужасно. Наведох се напред и хванах главата си с ръце.
— Какво е? — попита той много тихо. — Просто ми кажи защо си такъв, какъвто си.
Сякаш ми липсваше някаква основна съставка, която щеше да ме направи цял и нормален като всички други. Сведох очи към тревата, за да не трябва да гледам към него. И тогава му разказах историята, парченце по парченце. Отвореният прозорец, скърцащата мрежа, люлката и как Ема не се уплаши от мен, как протегна ръка през пръчките. Как, принципно погледнато, аз бях просто един паразит — като кукувиците.
Зачаках да ме нарече лъжец или побъркан. Гентри умело пазеше тайните си и хората бяха свикнали отдавна да отричат всяка част от картинката, която не им изнасяше.
Площадката беше в края на парка, след игрищата за бейзбол и един голям правоъгълник от окосена трева. Когато бях малък, повече от всичко исках да играя там с другите деца, но ми бяха разрешени само игрите на трева, първо гоненица, после фризби и леки спортове с топка, но Розуел никога не възразяваше, че трябваше да стоя далече от катерушките и въртележката.
Той си пое дълбоко дъх и хвърли бърз поглед през рамо към улицата.
— В нашето семейство никога не се е случвало — каза най-накрая. — Отвличанията, подмените, каквото и да е там. На нас не се случва.
За минута не знаех какво да му отговоря. Твърдението беше прекалено дръзко, като се имаше предвид историята на града.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— На мен ми се струва, че някъде по линията на рода се е случвало едва ли не на всяко семейство в Гентри. Всеки има някакъв братовчед или баща, или баба, или чичо, който знае история за роднина, който внезапно е започнал да се държи странно и после е умрял.
Розуел се ухили и поклати глава.
— Гадно, нали? Но в рода на Рийд това никога не е ставало.
Зяпнах го изненадано.
— Защо?
Той сви рамене.
— Защитени сме. — Каза го така, сякаш се шегуваше с това, но и двамата знаехме, че беше истина.
Розуел беше енергичен, пълен с живот, недосегаем. Беше синът, който всяко нормално семейство трябваше да има. Ако поне мъничко приличах на него, животът ми щеше да бъде напълно различен. Сетих се за това, което ми беше казала Мориган. Мисълта, намерението беше от значение. Ако вярваш, че си защитен, способен, популярен, харесван от всички, наистина си такъв.
Внезапно обичайната усмивка изчезна от лицето на Розуел. Взираше се в краката си.
— Не че трябва да се чувствам виновен…
— Но всъщност е така.
Той кимна към обувките си и се усмихна тъжно.
— Дали това не е причината да се мотаеш с мен, как мислиш? Може би нямаш нищо против колко съм смахнат, защото и ти си малко странен?
Розуел спря да изучава обувките си и ме погледна.
— Не е така. Не искам да споря с теб, но има и други причини да си приятел с някого, освен че си странен колкото или почти колкото него. Ти си наистина интересен човек, знаеш ли? И когато съм с теб, не ми се налага винаги да съм щастлив или забавен. Мога да ти кажа всичко, което мисля. Понякога си труден за разгадаване, Маки, но с теб е лесно да се говори.
Беше ми приятно да си мисля, че Розуел имаше и друга, основателна причина да ми бъде приятел, освен че бащите ни работеха заедно в църквата, но това не променяше факта, че бях нещо ненормално, че бях лъжа.
— Маки Дойл е мъртъв. Аз съм никой.
Розуел се наведе напред и се облегна на коленете си.
— Виж, Маки си ти. Започнах да те наричам така в първи клас — теб, не някой друг. Никога не съм познавал Малкълм Дойл. Ако той е мъртъв, това е наистина много жалко, но не променя нищо. Той не си ти.
Не можех да го погледна.
— Ти… виж, ако си играеш с мен, трябва да ми кажеш.
— Маки, не ме разбирай погрешно, но през целия ми живот ти си бил най-странната личност, която съм познавал. Това обаче не означава, че не си истински. Всъщност те прави доста специален.
Забих пръсти в ръба на масата за пикник.
— Това е най-важното и определящо събитие в живота ми, а ти говориш за него така, сякаш е нещо нормално. Сякаш е нищо.