И тогава се разнесе силно тропане по вратата.
— Тейт? — Дръжката се завъртя. — Тейт, отвори!
Тя изпъшка и ме отблъсна, изправи се и потърси сутиена си. После се обърна към вратата.
— Спешно ли е?
— Тейт, просто ми отвори!
— Кони, спешно ли е?
— Да! — Гласът на момичето звучеше пискливо и паникьосано. Следващите й думи почти се изгубиха сред силния шум на бучащия отвън вятър и на гръмотевиците, които се сипеха от небето. — Дим! В църквата. Нещо гори!
Тейт вече беше закопчала сутиена си, после нахлузи бързо тениската си и ми метна моята, без да ме поглежда. Намъкнах се в дрехите си и се затичахме надолу по стълбището и навън към верандата.
Двайсет и трета глава
Нашите грехове
Димът беше мазно черен. Издигаше се в колона, висока сто, може би двеста метра над града, зловещо като сцена от Страшния съд.
— Мамка му — казах аз, а гласът ми прозвуча напълно глухо, без всякаква емоция в него.
— Мамка му. Църквата гори.
Тейт беше на верандата до мен. Постави ръка утешително на рамото ми, съвсем плахо. Над нас избоботи гръмотевица и вятърът се засили, но и под неговия мощен тътен чувах глухото бучене на пламъците. Прескочих наведнъж стъпалата и се затичах към пожара. Улица „Уелш“ беше черна от струпалото се множество. В мига, в който завих зад ъгъла, усетих пулсиращата на вълни жега и тежкия, остър мирис на пушек и пепел. Навсякъде имаше светлини и сирени, коли и камиони бяха паркирани напряко по ъглите и блокираха движението. Църквата беше обхваната цялата в пламъци. Те ближеха стените на сградата с оранжевите си езици и след страшната им ласка тухлите оставаха черни. В основата на камбанарията имаше грозна дупка и от нея излизаше дим на талази. Навсякъде имаше вода, но този път тя се изливаше от маркучите на пожарната, а не от небето. Стичаше се по тротоарите и по улицата, черна от саждите, блещукаща от искрите и незагасналите въглени.
Пожарникарите препускаха напред и назад по тревата и извеждаха хората по двама, по трима от църквата. Открих Ема на моравата отпред. Стоеше сама, встрани от останалите, обвила ръце около себе си, загледана в изгарящото Неделно училище. Отидох при нея, придърпах я към себе си, прегърнах я силно. Когато вдигна глава, лицето й сякаш щеше да се разпадне.
— Как е започнало? — попитах аз, докато я прегръщах и я оставях да се отпусне напълно в ръцете ми.
— Не знам — може би от някоя светкавица. Имаше много светкавици. Параклисът беше пламнал, преди да дойдат пожарните коли. Не мисля, че ще успеят да спасят църквата. Покривът й вече го няма.
— Къде е татко?
Ема поклати глава. Устните й бяха разтворени, но като че ли не знаеше и нямаше какво да каже.
— Ема, Ема… Къде е татко?
— Не знам, не знам. Вътре имаше толкова много хора — женският хор, учениците, чистачите. — Поклащаше непрекъснато главата си, без да може да спре. — Бяха поне трийсет души.
Тръгнах през улицата към църквата и пресякох полицейската линия, минах под ограничителната лента, покрай служителите от пожарната и бързата помощ, които отвеждаха членовете на църковния хор към линейките с кислородни маски на лицата. Оглеждах кашлящите хора, завити с одеяла, търсейки баща си, и когато не го открих сред бродещите навън мъже и жени, отидох при носилките, поставени на земята. Една от тях беше покрита и сърцето ми спря за миг от страх, но още преди да стигна съвсем до нея, знаех, че не може да е той. Тялото беше малко и крехко под чаршафа. Тяло на жена. На момиче.
Отидох при шофьора на линейката и го хванах за ръката. Не беше от енорията на баща ми, но лицето му ми беше познато от многобройните пикници на болницата, които бях посещавал през годините с майка си — Брад или Брайън, някакво стабилно, приятно име. Дръпнах го силно и го накарах да се обърне към мен.
— Кой е?
Той поклати глава.
— Нямаме право да казваме такива неща. Трябва да бъде обявено официално от лекарите. — Гласът му беше печален и той се взираше в мен с дълбока мъка. — Не мога да ти кажа. Лекарят или съдебният патолог ще направят заключението за смъртта.
Пуснах ръката му и се извърнах, поразен от дълбоката формалност на процедурата — някой трябваше да те обяви официално за мъртъв. Вече знаех, че е мъртва, както и той, и нямахме нужда от потвърждението на съдебния патолог. Тялото й беше тук пред нас, под чаршафа, и нямаше никакво значение кой щеше да го каже на глас пред останалите. Нищо нямаше да се промени от това, че някой лекар с опулени очи или друго служебно лице щеше да я признае за мъртва. Погледнах към покритото тяло. Дъждът беше преминал и леката мъгла, останала след него, пропиваше бавно плата. Формата на лицето не се различаваше. Но познах обувките. Върховете им се показваха изпод чаршафа съвсем малко. Бяха с равен ток, от черна и червена кожа, с малки цветчета отпред. Виждах чорапите й през отворените пети. Бях ги забелязал още на купона на Стефани за Хелоуин. Изобщо не подхождаха на останалия костюм на Джена Потър.