Замълча за минута и когато продължи, гласът й звучеше различно.
— Господарката обича да причинява болка и страдание на града. Обича да подпалва пожари.
— Къде е тя?
— В хълма от шлака край парка има врата. Но не ти препоръчвам да отиваш там. Тя е изключително опасна и Мориган може да побеснее, че си се изложил на риск.
— Е, да побеснее тогава.
Карлина се обърна и се загледа към пътя.
— Трябва да помислиш добре какво правиш. Може и да си ядосан в момента на това, което прави Господарката, но не е твоя работа да се изправяш срещу нея заради тях.
— Спри да говориш за тях и ние. Аз съм един от тях.
Карлина кимна, очите й бяха големи и тъжни.
— Тогава вземи нож със себе си. — Гласът й беше съвсем тих. — Обикновен кухненски нож. Завий го в кърпа, в каквото и да е парче плат, но го вземи със себе си и го забий в земята в основата на хълма. Вратата няма да се отвори по друг начин.
— И това ли е? Просто да забия ножа и вратата ще се отвори? А после? Да се усмихна и да вляза вътре, така ли?
Карлина пъхна ръце в джобовете си.
— На захвърлените е позволено да се върнат у дома, ако пожелаят. Тя може и да е истинска кучка, но поне това ти го дължи.
Дъждът продължаваше да вали упорито. Усещах думата „захвърлени“ да плющи като шамар в лицето ми. Може би Карлина забеляза промяната в изражението ми, защото въздъхна и сведе смутено очи към земята.
— Мога само да ти пожелая „късмет“.
Четвърта част
Те
Двайсет и четвърта глава
Домът на мизерията
У дома увих ръката си с една кърпа и започнах да ровя в чекмеджето над хладилника, търсейки нож сред забранената кухненска посуда. Треперех целият, докато пръстите ми се плъзгаха между вилиците и черпаците, но най-накрая намерих ножа, с който татко беше обелил ябълката си преди известно време. Острието му беше късо и не особено остро. Имаше дървена дръжка, която беше започнала да се протрива на някои места. Обвих го хубаво с кърпата и го пъхнах в джоба на якето си. След това вдигнах качулката на главата си и тръгнах към парка.
На пресечката на „Карвър“ и „Оак“ минах напряко през тревата, покрай навесите за пикник и детската площадка. Люлките се люлееха сами от вятъра. Паркът беше празен и навсякъде се стелеше дим. От другата страна на бейзболното игрище бунището се извисяваше мрачно и смътно през дъжда. Земята беше подгизнала и непрекъснато стъпвах в локви.
Прескочих оградата и започнах да си проправям път през бурените. В подножието на хълма забих ножа дълбоко в чакъла. Вратата се появи там почти веднага, толкова тъмна и изтрита, че беше почти невидима. Нямаше дръжка, така че потропах и отстъпих назад. В първия миг не се случи нищо, но след това в процепите на вратата се появи топла светлина. Някъде отдалече чух звука на камбанки и бях зашеметен от странно предчувствие за неизбежност. Хълмът, образувал се от боклуците на града, винаги се беше издигал тук, надвиснал над парка, точно от другата страна на заграждението. Чакайки мен.
Когато вратата се отвори обаче, никой не ме чакаше на прага. Стъклени фенери осветяваха коридора пред мен от двете му страни. Стъклата бяха покрити с фина мрежа от оловна тел, изплетена във формата на диамантени фасети. Когато тръгнах напред, вратата зад мен се затвори от само себе си. Видях ножа на пода, наведох се и го вдигнах.
Хълмът на Господарката изобщо не приличаше на Дома на яростта. Стените бяха облицовани с тъмно, полирано дърво, таванът беше покрит с керемиди, а первазите бяха изящно гравирани. Цветни стъклени прозорци, гледащи наникъде, бяха изрязани в правоъгълни ниши по целия коридор и се редуваха с окачени по стените картини, които се осветяваха от маслени лампи. Въздухът ухаеше приятно, на окосена трева и подправки. В края на коридора имаше малка масичка със сребърен сервиз от чинии и чаши. Едно момче, облечено в тъмносини панталонки до коленете и сако в същия цвят, стоеше до нея. Изглеждаше на не повече от дванайсет години. Погледна към мен и вдигна ръка.
— Картата ви, моля.
Сведох глава към него.
— Карта? За какво, по дяволите, говориш?
— Призоваващата ви карта. Представяте я и аз ще обявя името ви.