— Нямам карта. Заведи ме при Господарката!
Той ме гледа мълчаливо дълго време. После кимна и ми махна с ръка да го последвам.
— Оттук, моля.
Поведе ме през някакви коридори и входове и най-накрая стигнахме до една топла, осветена от лампи стая. На пода имаше цветни черги и в мраморната камина гореше огън. Всички мебели бяха старомодни, претрупани с орнаменти, точно каквито харесваше майка ми.
Една жена седеше в огромно кресло и бродираше плетеница от цветя, които изглеждаха отровни, върху парче плат. Когато влязох, повдигна глава. Кожата около очите й беше розова, изпъната, сякаш беше плакала. После обаче обърна лицето си към светлината и видях, че клепачите й бяха покрити с нещо жълто, като че ли беше болна. Изглеждаше млада и можеше да бъде нежна и деликатна, направо поразително красива, ако не беше този нездрав вид.
— Ти ли си Господарката? — попитах аз, застанал на прага.
Тя стоеше неподвижно, с вдигната във въздуха игла, и се взираше в мен. Предната част на роклята й беше сложна смесица от гънки и дипли. Яката й беше висока и нагъната, от красива дантела. Жената ми се усмихна и лицето й стана много крехко и ранимо.
— Така ли обикновено поздравяваш хората?
Гласът й беше приятен, но в него се усещаше ледена нотка, която нарушаваше хармонията му. Изражението й беше толкова спокойно, че изглеждаше арогантно, и това ме вбеси още повече.
— Ти подпали църквата на баща ми! Нима заслужаваш да те поздравя за това?
Господарката остави бродерията в скута си.
— Опасявам се, че беше наложително. Скъпата ми сестра се правеше на шут и на глупачка пред хората, които и без това са на път да ни забравят. Беше време да се напомни на града каква е истинската ни същност.
— Това ли е причината ти — да вселиш страх от Бога в група хора, които дори не вярват, че съществувате? Току-що изгори двестагодишна сграда! Едно момиче умря!
— Страхът от Бог изобщо не може да се сравни със страха от загубата и болката. — Тя наклони глава и се усмихна. Зъбите й бяха малки и равни, идеално бели. — Но в общ план това ни облагодетелства по други начини. В крайна сметка от трагедията произлезе нещо хубаво — доведе ни един желан посетител.
Първо си помислих, че тя говори за себе си в множествено число, както говореха цариците, но после се огледах наоколо. На голяма възглавница до ниска масичка седеше малко момиченце, облечено в моряшка рокличка и с високи обувки с копченца на краката. Тя си играеше с телена клетка за птици, като поставяше вътре и после вадеше механична играчка — птичка. Около китката на детето имаше широка панделка, чийто друг край беше завързан за крака на масата.
— Харесва ли ти? — попита Господарката. — Тя е толкова сладко нещо.
Момиченцето беше на две, може би три годинки, с лешникови очи и ситни, равни зъбки. Усмихна ми се и на едната й бузка се появи толкова дълбока трапчинка, че можех да си пъхна пръста в нея. Затаих дъх. Не изглеждаше както си я спомнях, но я познах. Въпреки всички панделки и дантелки не можех да я сбъркам. Тя беше човек. Бях я виждал всяка седмица в църквата, на площадката или на моравата пред Неделното училище да си играе с Тейт. Натали Стюарт седеше на пода и поглеждаше към мен над върха на клетката. Помаха с птичката си към мен, а Господарката се протегна, докосна Натали по косата и я потупа по бузката. Спомних си какво беше казала майка ми — как беше седяла на възглавничка в краката на Господарката. Натали беше толкова чиста, че приличаше на нещо изкуствено.
— Значи тя ти е като кукла?
Господарката се разсмя, прикривайки уста с ръка.
— Обичам красиви дечица, а ти? А и тя допълва така чудесно стаята. — Направи небрежен жест с ръка. — Както виждаш, аз съм голям поклонник на красотата.
Стените бяха покрити със стъклени витринки, в които имаше морски миди и хербаризирани цветя. Най-голямата кутия висеше над широк диван с кадифена тапицерия. Беше пълна с мъртви пеперуди, забучени с месингови кабарчета. На две от стените имаше вградени лавици като библиотеки, но на тях нямаше книги, а птици — най-вече червеношийки и сойки и един голям, препариран гарван с оранжеви стъклени очи.
Докато оглеждах пеперудите и птиците, Господарката стоеше до масата, без да откъсва очи от мен. После се изправи и ми обърна гръб.
— Моля те, седни — каза тя и посочи един стол до камината. — Седни и се сгрей.
Приседнах на ръба на стола, навеждайки се леко напред. Якето ми беше мокро и капките падаха по тапицерията. Натали остави клетката и се приближи максимално, колкото й позволяваше панделката.