Господарката се усмихна.
— Какво казваме на нашите гости?
Натали повдигна брадичка, но не погледна към мен.
— Как сте, господине? — прошепна тихичко тя, като се поклащаше лекичко на токовете си.
Когато пристъпи отново напред, ми протегна намачканата панделка, на която беше завързан малък амулет. Посегнах с ръка и тя пусна панделката в дланта ми. Натали се усмихна и отстъпи назад, като въртеше на пръстчето си кичур коса, който после захапа с устничките си.
Господарката стоеше неподвижно и се взираше в нищото, притиснала ръка до гърлото си. Постоянно докосваше разсеяно кадифената панделка и нежния профил на момиченцето. После се обърна към мен. Когато се усмихна, изражението й беше жестоко.
— Сестра ми преди беше богиня на войната. Не ти ли е казала? Седеше на крепостните стени с горяща факла в ръка и гарваново перо в косите си. Гледаше как армиите прекосяват реката и избираше кой и в каква последователност да умре. И после позволи да бъде съсипана, както всички други богове допуснаха да се случи това с тях — да се стопят и смалят, за да отговарят на представите на жалките невежи. Всички, освен мен.
— Не разбирам. Защо те е грижа толкова много какво си мислят хората за Мориган?
— Никой не е защитен, хората могат да престанат да вярват във всекиго и във всичко. Тяхната отслабена вяра може да унищожи всички нас. — Тя се обърна и ме погледна, натъртвайки на думата „нас“. Очите й бяха мрачни и кървави, с малки жълти петънца. — Винаги сме били прославяни заради силата и властта ни, дори когато те са ни превръщали в представите на хората в чудовища. Но сега ни омаловажават в историите си, превръщат ни в призраци и духове. Простосмъртни невежи хорица, отдадени на малките си злодеяния, затънали в дребнавите си дела. Презрени, злобни, безпомощни. — Вдигна глава и ме погледна право в очите. — Уверявам те, мистър Дойл, аз не съм безпомощна.
Не казах нищо. Тя можеше да изглежда крехка и ранима, но в този момент имаше и невероятно жесток и суров вид.
— Ние се променяме — продължи Господарката. — Те унищожиха сестра ми и ограбиха силите й. Ние сме създания от митовете, същността ни се определя от границите на техните познания и легенди. Те винаги са ни казвали какво сме или не сме.
— Защо сте останали тук, щом е толкова зле? Защо се мотаете наоколо и чакате да ви унищожат напълно?
— Градът е обвързан с нас. От самото му начало ние му помагаме колкото и за каквото можем, а той помага на нас.
— Под „помагам“ имаш предвид „дава ни кръвта си“?
Господарката се разгневи.
— Заслужаваме напълно заплащането за своето съдействие. Ние им даваме просперитет. Ние ги направихме това, което са — най-хубавото, най-богатото селище в района, а в замяна те ни помнят като силни, горди и страшни създания. Тяхната вяра е достатъчна да ни задържи в този свят.
Но явно въпросната вяра не беше достатъчна. Покривите на къщите пропускаха вода, горният слой на почвата беше почти отнесен от дъжда, тук-там беше започнала да се появява ръжда, а сега Гентри направо се разкъсваше на парчета.
Господарката беше бледа, с червенина около очите, а поверениците й имаха нужда от кръв и боготворене, за да оцелеят.
Поклатих глава.
— Ти крадеш деца от семействата им и ги убиваш. Да не казваш, че всички просто трябва да си седим и да оставим това да продължи до безкрай?
— Ние сме също такава неразделна част от града, каквато са и те — и сме от жизненоважно значение за тяхното съществуване. И те ни обичат заради това.
Втренчих се в огъня и тръснах рязко глава.
— Това не е вярно. Те не се нуждаят от нас, нито ни обичат. Те ни мразят.
Господарката изсумтя тихо, почти смеейки се.
— Хората са много потайни, скъпи. Говорят и уреждат събирания и принципно вършат чудесна работа. Искаш ли да разбереш как можеш да познаеш кой от църковния хор е искрен и пее от сърце?
Усмивката й беше студена. Все едно жената беше направена от восък и порцелан като кукла, но очите й блестяха злобно и ярко.
— Онези, които имат смелостта и искреността да си тръгнат. Другите заравят корените си в този спокоен град, кършат ръце и оплакват загубата на децата си, но въпреки това приемат нашата отплата и продължават да пазят града си, да подхранват и него, и нас с живот така, както винаги са правели.