Очите й бяха тъмни и ужасяващи. Вече започвах да мисля, че тя никога не спираше да се усмихва.
— Значи убивате деца не защото сте психопати без душа, а защото така правите услуга на обществото? — Гласът ми прозвуча твърдо и това ме накара да се почувствам смел. — Правите го за благото на всички? Не само за да се нахраните, но и заради града — понеже той се нуждае от съсипани родители и мъртви деца. И защо, по дяволите, да не подпалите и някоя друга църква ей така, за общото благо?
— Да — отвърна Господарката съвсем спокойно. — Кръвта е тяхната кръв и когато ми отдават почит с нея, аз я приемам и после им връщам тази сила обратно. Дарявам ги с благоденствие. — Пресегна се напред и се опита да ме докосне по лицето. — Просто го приеми, скъпи. Както всички останали.
Отдръпнах се назад, избягвайки докосването й.
— Щом така или иначе обикаляш наоколо и пиеш кръвта на града, защо реши да се занимаваш и с църквата? Защо ги накара да страдат, след като щеше да получиш кръвната си дажба?
— Защото жалкото подобие на гоблин, сестра ми, излезе извън границите на моята власт и позволи на приятелчетата си да се показват по улиците при всяка възможност. Нейното безцеремонно отношение към предпазливостта може и да не изглежда особено притеснително в момента, но то крие опасност за в бъдеще, подкопава авторитета ни. Ако хората обаче насочат мислите и страховете си към собствената си трагедия, тя няма как да ги направи отново щастливи и радостни и няма да получи от тях това, което иска.
— Значи ти просто я наказваш.
Господарката се усмихна със своите красиви и жестоки устни.
— Искам само да сме приятелки, да постигнем взаимен компромис. Но ако тя отказва да види логиката в моите действия, не ми остава друга възможност, освен да я накажа. Ще й предадеш ли думите ми, когато я видиш следващия път? Кажи й, че всичко това може да бъде избегнато.
— Не съм ти момче за услуги. Аз работя за Мориган и не съм човекът, който може да й казва, че греши.
Господарката се усмихна отново и сведе престорено скромно очи надолу.
— О, скъпо мое, наивно дете. Мориган не може да те командва. Ти си свободно създание, което дойде тази вечер при мен по своя воля. Тя щеше да те задържи, ако можеше. Макар по някаква случайност да се мотаеш и да си губиш времето в нейното жалко обкръжение, изборът си е само твой.
— Поне сестра ти я е грижа и за някого другиго, не единствено за нея самата. Тя спаси живота ми, така че спри да говориш за нея, сякаш е по-нисша от теб.
— Тя е по-нисша от мен. Няма гордост, нито достойнство. Праща създанията си да танцуват навън като маймуни и да се излагат пред целия град.
— Затова ли я мразиш?
Жената поклати глава и се загледа в Натали.
— Тя ме излъга и ме измами. Открадна дете от дома ми и го върна в горния свят. Не ми се подчини и заплаши съществуването на всички нас чрез това разкритие. За малко да унищожи града.
— Мориган смята, че е отвратително да държиш деца като играчки или домашни любимци и е права. Какво ще правиш с новата си играчка? Ще я забодеш с кабарче на стената, ще я показваш на всички и ще си обсъждате колко е красива?
— Това малко дяволче ли? О, не, нищо чак толкова специално. Тя ще отиде в земята като другите преди нея. Напоследък са напълно незабележителни.
— Не е необходимо да е забележителна, за да е важна за някого. Тя е дете със семейство. Нечия сестра.
— Била е. Сега е нищо. Ще бъде заровена в неосветената земя в часа преди пукването на зората, докато денят на Вси души преминава в деня на забравените светци, и ще умре, за да се възроди градът.
— И това е достатъчно, за да те направи щастлива? Убиваш малки деца, после се прибираш у дома и чакаш, докато стане време да го правиш отново? Какъв живот е това, по дяволите?
Господарката повдигна глава, загледана в празното пространство някъде пред себе си.
— Преди ни почитаха с воини. — Погледът й се премести към Натали и изражението й беше такова, сякаш мисълта, че трябва да използва нещо толкова безпомощно, я отвращаваше. — А сега сме принизени до таласъми и призраци и само избиването на по-слабите ни поддържа живи.
Отстъпих назад. Стаята беше пълна с птици със стъклени очи, с мъртви пеперуди и с големи старомодни мебели. Съзнанието ми възприемаше всичко толкова ясно, толкова пълно, сякаш това беше единственото случило се някога в живота ми.