Господарката отиде до масата и вдигна малка месингова камбанка. Когато звънна с нея, звукът й беше висок и чист. После тя седна отново на креслото си и ме погледна настоятелно.
— Тази среща продължи достатъчно дълго, сър. Благодаря ви за компанията и уверявам ви, не ви желая злото, но не мога да върна назад унищожението на църквата, нито да ви дам това, което искате. Резача ще ви изпрати.
Спомних си какво ми беше разказала Мориган за Резача. За секунда почти си го представих — масивен силует, едър и тромав. После той изчезна. Вместо него пред себе си виждах само образа на жената, която се носеше по гръб в калната вода, с осакатено лице и привързани към тялото ръце.
— Не — казах аз, макар вече да знаех, че съм безсилен, но просто не можех да замълча. — Няма да си тръгна без нея. Тя е съвсем малка, тя е дете.
— Безсмислено е да спориш — каза Господарката. — Няма да ти я отстъпя доброволно, а ти не можеш да се изправиш срещу Резача. Никой не може.
Опитах се да се сетя какво би направил някой истински смел човек в моето положение. Какво би направила Тейт. Но Натали беше нейното семейство и това сигурно щеше да й даде повече сили, а аз се намирах под земята с жена, която изпразваше цели езера и изливаше водата им в дневната на сестра си, когато изпаднеше в особено отмъстително настроение. Която предизвикваше безспирни дъждове и подпалваше сгради само за да бъде сигурна, че никой няма да я забрави. В сравнение с нея бях кръгла нула.
Когато вратата се отвори, Натали се сви, вкопчи се инстинктивно в полата на Господарката, а после се скри зад клетката за птици. Резача стоеше на прага. Беше слаб, по-висок от Господарката. Можеше да й бъде брат. Имаше същата тъмна коса, същия воднист, болнав поглед и червени сенки около очите. Всичко в него ми беше познато — черното палто, тънките безцветни устни, острите скули. Всичко беше размито и изкривено, сякаш беше част от нечий сън. От мой сън.
Докосна за поздрав челото си, въпреки че не носеше шапка. Когато го погледнах, си спомних какво е да си малък, точно толкова, че да паснеш на сгъвката на ръката му. Той се беше промъкнал в чуждата спалня, беше взел нужното им бебе от люлката му и беше затворил прозореца. Оставяйки ме там. Той беше единственото, което си спомнях от живота си преди Гентри.
Господарката се надигна от креслото си, привиквайки го с небрежен, широк жест с ръка, после се обърна с гръб към него. Очите й бяха присвити. Когато проговори, погледът й беше насочен някъде встрани.
— Покажете на нашия гост изхода, сър.
Резача се усмихна — странна, празна усмивка — и ми се поклони едновременно угоднически и подигравателно и усетих миризмата, разнасяща се от кожата му. Миришеше отровно, направо вонеше на желязо. Можех да чуя как бие сърцето ми — не в гърдите ми, а в китките ми, в ръцете ми, в гърлото ми…
Господарката беше покрила лицето си с кърпичка и аз попитах смаяно:
— Какво е той?
Тя ме погледна над ръба на дантелената си носна кърпичка и думите й стигнаха приглушено до мен.
— Садист и мазохист. Способен е да понесе огромно страдание и болка, защото му доставя огромно удоволствие да вижда страданията на другите.
Резача не изглеждаше особено нещастен или страдащ. Очите му бяха кървясали и зачервени, но той се движеше енергично и бързо.
— Ела с мен — каза с пресипнал шепот и ме сграбчи за ръката.
Докато ме повличаше към коридора, аз се обърнах и погледнах назад. Последното нещо, което видях, беше сестричката на Тейт, седнала отново на възглавницата си, играеща си със своята клетка за птици.
После пушекът се спусна върху мен и аз се олюлях. Резача ме държеше здраво, забил пръсти в ръката ми. Изражението на лицето му беше любезно, като на джентълмен във филм за времена, когато хората са пътували с карети, но гласът му беше груб, сякаш принадлежеше на някой друг.
— Карай я по-спокойно — каза той. — Напълно си прав.
Продължаваше да ме държи и ме поведе нагоре по коридора.
— Кажи ми, братовчеде, как е времето в парка тази вечер? Струва ми се, че мирише на дъжд.
Когато не отговорих, той ме разтресе леко и затегна хватката си, влачейки ме за лакътя, а палтото му се развяваше зад него.
— Не ми се прави на много принципен и възмутен, защото ще ми се наложи да ти вкарам малко разум в тиквата по начин, който едва ли ще ти хареса. Може би си мислиш, че не ми пука какво става над земята, но Бог ми е свидетел, аз обичам този град. Господарката е обсебена от спомена за миналите дни, но варварските племена и малките селца, които съществуваха в онова време, изобщо не могат да се мерят с гостоприемството на днешните градове.