Поклатих глава, чувствах се отчаян и засрамен.
— Не можах, Тейт. Те толкова са свикнали да правят такива неща и никой никога не ги е спирал. Просто не знам как да го направя.
— Е, по-добре да измислиш някакъв начин!
Помислих за майка си — странна, дистанцирана от хората, студена, винаги тъжна.
— Сигурна ли си, че го искаш?
— Да, мамка му! Сигурна съм. Това е сестра ми! — извика тя и удари с ръце по капака на колата. — Бих направила всичко, за да върна сестра си обратно. Смяташ ли, че е възможно да искам нещо друго?
Не знаех как да й обясня какъв е животът в нашия дом, колко зле и странно, и зловещо можеше да бъде понякога. Как майка ми беше наказана само защото бе оцеляла и те бяха чакали петнайсет години, за да получат своето отмъщение, защото за хора като тях петнайсет години бяха като две секунди и нищо никога не беше забравяно и прощавано. Можеха да те накарат да плащаш през остатъка от живота си.
— Това ще разбие семейството ти — казах аз.
Тейт си пое напрегнато дъх и се протегна към ръката ми, но не както правят гаджетата, а рязко и уплашено като удавник.
— Маки, семейството ми вече е толкова съсипано, че в момента не мога да се сетя дори за едно нещо, което би могло да влоши нещата повече. — Стисна пръстите ми, погледна ме право в очите и край мен се разнесе силно миризмата на метал. — Просто ми кажи какво да направя.
Тръснах глава. Тейт никога не питаше някого какво да прави, а и аз нямах нужния отговор, нито някакво скрито познание. Така се случваха нещата в този град винаги, от десетилетия насам. Може би дори от векове.
Очите й бяха тъмни и искрящи, но не от сълзи. Погледът й беше суров и яростен и тя не беше от момичетата, които молеха за каквото и да било.
— Трябва да може да се направи нещо, защото няма просто да си седя тук, докато… Трябва!
Хванах ръката й, стиснах я за китката и я принудих да спре да се тресе. Задържах я в прегръдките си.
Бяха обработвали дълго време Килан Кори, за да го направят свой човек, но най-накрая го бяха постигнали. Можеш да получиш много от някого, ако отрежеш пръстите на приятелката му.
— Не се меси в това — казах аз, притискайки силно дланите й между моите.
Погледът, който ми хвърли, беше ужасяващ.
— Не, няма начин. Става дума за сестра ми. Няма никакъв начин да си стоя вкъщи като добро момиче и да чакам да решиш дали ще направиш нещо, за да й помогнеш!
Тя беше толкова смела и толкова упорита и не я лъжех, когато й казах:
— Виж, нещата стоят така и ти не можеш да й помогнеш. Трябва да се прибереш у вас и да заключиш вратата. Ще измисля нещо.
После я целунах бързо и излязох през отворената врата на гаража, преди да видя изражението й Бях напълно сигурен, че Тейт ще ме последва, но тя не го направи. Когато изминах пресечка и половина, без да чуя ругатните й зад гърба си или направо да ме събори на земята, си позволих да се надявам, че поне веднъж може би ще се вслуша в мен. Тръгнах към къщи, като изброявах наум с какви „бойни“ средства разполагах. Списъкът не беше много окуражаващ. Мориган можеше и да мрази сестра си, но нямаше да ми помогне да спася Натали, защото явно човешките жертвоприношения не спадаха към неподходящите причини за отвличане на деца. А може би причината беше, че тя просто се страхуваше от сестра си — също както всички останали. Уплашена от това, което можеше да се случи, когато Господарката хванеше някого да прави нещо, което не й харесваше. Нямах никакво решение, нямах никакъв план за действие. Имах половин бутилка с лекарство и стар кухненски нож, но нито едното от тях май нямаше да ми бъде от голяма помощ, когато играта загрубееше.
На ъгъла на „Конкорд“ и „Уикър“ спрях. Стоях на тротоара дълго време, гледах къщата си, сякаш беше една от онези картинки със скрити образи в нея, които трябва да откриеш след дълго взиране. Дворът изглеждаше някак неправилен и имаше прекалено много неща, които не бяха в ред. Подвижната сгъваема стълба беше извадена, но беше преобърната и образуваше буквата А на моравата. Имаше дълги следи от кал по предната алея и на места тревата беше изпомачкана. Водосточната тръба беше запушена с клонки и сухи листа и водата се стичаше по предното стълбище. Опитах да отворя вратата, но беше заключено, резето също беше пуснато, така че трябваше да поровя из храстите за резервния ключ, който криехме под един камък. Някои от цветята бяха изтръгнати и луковиците на лалетата лежаха кафяви и изсъхнали на цимента, тиквеният фенер беше съборен на верандата и се беше превърнал в пихтиеста каша. Празните дупки на мястото на очите се взираха към мен, свещичките бяха изгорели докрай и бяха издълбали дупки в кората на тиквата.