Когато влязох в коридора, бях поразен колко пуста изглеждаше къщата. Баща ми вероятно беше в полицията или помагаше на семейството на Джена с уреждането на погребението. Може би беше някъде навън и утешаваше тълпата, възстановяваше реда след хаоса, а майка ми сигурно беше поела сутрешната смяна в болницата, но Ема имаше часове едва следобед. Чантата й висеше на закачалката зад вратата. Изчаках секунда и после извиках името й.
Никой не ми отговори. Палтото й лежеше на пейката до масичката, на която оставяхме пощата. Нито една лампа не беше запалена и аз се придвижвах бавно, стоейки близо до стената.
Кухнята беше празна, но леки, зловещи тръпки плъзнаха по врата ми, което означаваше, че не бях сам в стаята. Ослушвах се дълго време и най-накрая го чух. Не беше плач, а по-скоро задъхано хлипане. После отново нищо.
— Ема? — Запалих лампата и коленичих на пода.
Тя се беше свила под масата. Ръцете й бяха обвити около коленете, а около нея в кръг бяха подредени всички метални вилици, лъжици и ножове от кухнята. В едната си ръка стискаше голям касапски нож. Голяма драскотина пресичаше бузата й.
— Ема, какво е станало?
Тя отвори уста, но не каза нищо, само ме погледна изпод масата и разтърси глава. Протегнах се към нея и силна болка премина по тялото ми заради металния кръг. Отдръпнах се назад и затворих очи, докато кухнята се завъртя около мен.
— Трябва да махнеш тези неща.
Ема отново тръсна глава, бързо, яростно поклащане. Отпуснах ръкавите над дланите си и отместих ножовете, пресегнах се към нея, издърпах я изпод масата и я извлякох на светло.
По дрехите й и по цялата й коса бяха полепнали сухи листа и малки кафяви клонки. Тениската й беше кална, ръцете й бяха голи, покрити чак до лактите с малки, спираловидни следи от изгаряния. Те се извиваха в странни ивици, искрящо ясни и жълтеникави. Когато докоснах една от тях, тя изпъшка. Кожата около изгореното беше лепкава. Не се опитах да го докосна отново.
Поставих ръце на раменете й.
— Да не би да са идвали в къщата?
— Не — прошепна тя. — Навън в двора. Бях се качила на стълбата, за да почистя капчука. Беше се запушил и водата се стичаше отвсякъде. Те… те се смееха.
— Как изглеждаха? Като мен ли бяха?
Погледът, който ми хвърли, беше агонизиращ.
— Не, изобщо не бяха като теб. Бяха… — Пое си пресипнало дъх, но явно това й причиняваше болка. — Бяха грозни.
Осъзнах, че я стисках прекалено силно и отпуснах хватката си.
— Грозни по какъв начин?
— Много костеливи, бели и… плътта им сякаш се разпадаше. — Без предупреждение, притисна лицето си в гърдите ми и гласът й заглъхна. — Те бяха мъртви, Маки.
Болка прониза ребрата ми и простенах.
— О… Моля те, остави това долу.
Тя погледна към ножа в ръката си с изненада. После го захвърли встрани и той изтърколи по пода. Когато спря, острието му сочеше към хладилника. Ема си пое дълбоко дъх.
— Дойдоха в двора и застанаха в кръг около стълбата. — Гласът й укрепна. — Попитаха ме дали искам да отида при тях и да ги посетя. Казаха, че ръководят санаториум и имат нужда точно от момичета като мен, за да се грижи за техните дела.
— И после какво? — Изтупвах внимателно тревата от тениската й, махах листата от косата й. — Защо са ти причинили това на ръцете?
— Събориха ме от стълбата. Имаха нокти — дълги нокти — и тогава… — Протегна ръцете си напред и не довърши изречението.
Раните бяха дълбоки и все още кървяха. От изгорялата кожа въздухът се беше изпълнил със силната миризма на озон, която ми напомняше за гръмотевични бури.
— Как се измъкна?
Ема се усмихна и на лицето й се появи най-ироничното изражение, което някога бях виждал.
— Изрецитирах им 23-ти псалм.
— Прогонила си ги с цитати от Библията?
— Доста съм чела за тези неща, Маки.
— Значи ми казваш, че имаш книга, в която пише: „Ако групичка разлагащи се момичета се появят пред дома ви и започнат да изписват графити с огън по ръцете ви, изрецитирайте им няколко псалма и те ще се разкарат.“
— Привидение — каза тя и облегна глава на рамото ми. — Когато някой се завръща от мъртвите, го наричаме привидение.