Звучеше нервно и сериозно, педантична, дори и в такъв момент, дори и с обгорените си ръце и с мократа си коса, от която капеше вода по тениската и по кожата ми. Притисна ме силно и повдигна глава отново. Ръцете й бяха кървяща, озонова рана и тя ги държеше назад, зад тялото си, сякаш се опитваше да не ги показва, за да не видя колко лошо е положението.
— Аз… аз просто не знаех какво друго да направя.
— Ема, съжалявам. Ще ти донеса кислородна вода или йод, нещо… Ще те почистим. Кажи ми какво искаш.
— Всичко е наред — каза тя. Водата се стичаше на струйки по лицето й. — Добре съм. Те дори не влязоха в къщата. А и раните не са толкова зле, колкото изглеждат. Болеше много, но сега е по-добре. Вече почти не го усещам.
Погледнах към ръцете й отново, после я отдалечих внимателно от себе си и погледнах раните й.
— Студено ли ти е?
— Малко. Не е толкова зле обаче.
После тя сведе очи надолу. Ръцете й бяха бледи, почти до синьо и ставаха все по-сини, докато гледахме към тях. Вените й изпъкваха в тъмна плетеница под кожата й. Ноктите на пръстите й придобиваха сивкав оттенък, кръвта напълно се вледеняваше във вените й.
— Взеха ръкавиците ми — каза Ема тихичко с треперливия си глас. — Ръкавиците ми са в тях.
Изправих се.
— Добре. Запали всички лампи и заключи вратите. Ще се върна възможно най-скоро.
Тя се пресегна и ме хвана за ръкава. Пръстите й се плъзнаха по якето ми, като че ли не й се подчиняваха.
— Чакай, къде отиваш?
— Да ти взема ръкавиците.
Двайсет и шеста глава
Цената
Под купчината от шлака Домът на яростта беше влажен от дъжда. В срещуположните краища на фоайето двете големи камини бяха запалени и стаята беше по-топла от обикновено. Групичката разлагащи се момичета се мотаеха около едната камина. Подреждаха бутилките на Джанис, залепваха восък на гърлата им и поставяха етикети. Работеха в нещо като поточна линия, подавайки си ритмично шишенцата една на друга, разговаряха и се смееха тихичко. Зад голямото бюро Мориган все така си седеше на пода и си играеше с кукла, направена от пера и мръсни конци с многобройни възли. Минах зад бюрото и се надвесих над нея.
— Здравей, отхвърления — каза тя, без да поглежда към мен. — Дошъл си да ми кажеш колко съжаляваш, че избяга и изтърча при сестра ми да я молиш за услуга?
— Не, дойдох да ти кажа, че направи огромна грешка. И спри да ме наричаш така.
— А как предпочиташ? Бездомният? Подмененият? Детето, оставено в чуждото легло?
Пусна куклата и се втренчи в мен. Пламъците в камината се отразяваха в ужасяващите й зъби.
— Дадох ти лекарства, грижих се за теб, когато беше болен. Без моята милост щеше да умреш и въпреки това ти не ме зачиташ, пренебрегваш ме за сметка на сестра ми?
— Да, говорих със сестра ти. Добре, аз съм лош човек. А сега кажи на гранясалите си курвички да върнат ръкавиците на сестра ми.
Мориган кимна към далечната страна на стаята.
— Кажи им го сам.
Момичетата се бяха скупчили на пода и се кикотеха тихо. Една от тях, която изглеждаше изпосталяла от глад, със сплъстена коса и отворени разрези по ръцете, носеше чифт розови велурени градински ръкавици.
Пресякох фоайето и застанах до тях. Близо до огъня миришеха още по-лошо — на мокра кал и смрадлива, разлагаща се плът. На премигващата светлина кожата им изглеждаше зеленикава.
— Мога ли да ти помогна? — попита момичето с ръкавиците на Ема. Усмихна ми се с широка, вулгарна усмивка и разкри черните си зъби и загнили венци.
— Да, дай ми ги.
— Какво да ти дам?
— Ръкавиците на сестра ми. Писна ми да си губя времето тук.
Момичето, стоящо до нея, се наведе леко и я сръга закачливо с лакът, без да откъсва поглед от мен, хилейки се с ужасяващите си мъртвешки устни. Държеше в ръка димяща дървена пръчка и буца от полуразтопен восък. Езикът й беше син, а по цялата й уста пълзяха малки бели личинки.
— Какво възнаграждение ще получи, ако ти съдейства? — попита тя.
— Целуни я — прошепна момичето от хелоуинския купон.
Другите се разсмяха и прикриха устните си, както правят срамежливите малки момиченца.
— Да, целуни я, целуни я и няма повече да се занимаваме със сестра ти.
Момичето с ръкавиците се изправи, пристъпи към мен и ми се усмихна.