— Само веднъж — каза тя и гласът й беше по-нежен и тих, отколкото на другите. Почти тъжен. — Целуни ме веднъж и ще ти върна ръкавиците.
Погледнах я. Очите й може би някога са били зелени, но сега цветът им беше избледнял и бяха безжизнено мътни.
— Не е нужно да бъде страстна целувка — продължи тя. — Не се мъчи да ме убеждаваш, че желаеш да ме целунеш. Само се престори, че не ме смяташ за съвсем отблъскваща.
Другите момичета се взираха в нас жадно, хищно, но момичето с ръкавиците просто изглеждаше студено. Не се смееше. Наведох се и я целунах по бузата, близо до устата. Миризмата беше ужасна. Като от застояла подпочвена вода и гниеща плът, но някъде под цялото това зловоние се носеше слабото ухание на тамян и цветя, тъжният аромат на скръбта, на проклятието да не умреш завинаги.
Останах така, с лице в близост до нейното, дори след като й бях дал това, което беше пожелала. Единственото нещо, което желаеше. Исках да почувства, че за мен е важно също колкото и за нея, защото ми беше жал. Защото тя беше мъртва, а аз не.
Когато най-накрая се изправих и се отдръпнах назад, другите момичета започнаха да си шушукат, но момичето с ръкавиците просто ме изгледа замислено.
— Това беше приятно — прошепна тя и ми протегна ръцете си.
Свалих ръкавиците от пръстите. Под тях дланите й имаха здрав, жизнен розов цвят, но и на бледата светлина от камината се виждаше как той бързо изчезва. Топлите нюанси избледняваха и ноктите й придобиха грозен синкав оттенък. Тя въздъхна и ми се усмихна. От усмивката устните й се разцепиха.
Пъхнах ръкавиците в джоба си и пресякох стаята обратно до бюрото, зад което Мориган си играеше с куклата си и танцуваше самичка. Все още усещах острата смрад от кожата на момичето, това призрачно зловоние, което беше полепнало по мен и се носеше из въздуха. Мориган си тананикаше и внезапно изпитах желание да я изритам силно.
— Защо им позволи да причинят това на Ема? Мислех, че имаме споразумение — ако се съглася да работя за теб, да я оставиш на мира. Нали двете с Джанис се предполагаше да са приятелки?
Мориган ме погледна.
— Ти избра да потърсиш сестра ми. Изтича при нея при първа възможност. Тя се опита да пречупи града и ти отиде да й се молиш. — Запрати куклата си в крака на бюрото и главата й издаде тъп звук при удара. — Те не желаят да се обърнат към нас, когато са тъжни. Прекалено са отдадени на собствената си мъка, на собствената си трагедия и не ни обичат вече.
— Виж, ти започна всичко това. Ти си предизвикала Господарката, когато си върнала майка ми обратно при семейството й.
Мориган притисна отново куклата към гърдите си и приседна с извити под себе си крака.
— И ето докъде ни доведе това. Градът е болен. С всяка година става все по-зле, сградите се разпадат, домът на вашия Господ е разрушен и дори влаковите релси и подпорите на моста ръждясват.
Издишах шумно и стиснах в ръка малката пластмасова висулка от ципа на Натали.
— Те ще убият тригодишно момиченце. Не воин или цар. Тя е малко дете — тя е като теб.
Мориган взе пластмасовото мече и го завъртя в ръката си. После ме погледна, оголила малките си остри и лъскави зъбки.
— Не, тя не е като мен. Аз съм си съвсем здрава и жива и възнамерявам да остана така още дълго. А нейната кръв скоро ще рукне като река и ще напои земята.
Мълчах известно време, защото думите ми бяха изчезнали. Когато най-накрая проговорих, гласът ми прозвуча сухо:
— Какъв ти е проблемът?
Тя пусна куклата в скута си и вдигна очи към мен, все още държейки пластмасовото мече в ръка.
— Ти избираш тях пред нас. Всеки път.
— И ще продължа да го правя! Тук не става въпрос за заставане на нечия страна и за пренебрегване на другите. Господарката напълно е загубила ума си и ти знаеш как да я спреш. Кажи ми какво да направя, за да открадна Натали.
За миг Мориган като че ли обмисляше думите ми. После ме погледна лукаво.
— Мъртвите са си мъртви — каза тя. — Но сестра ми също е доста студена. Понякога не успява да направи разлика.
— Добре, и какво означава това?
— Само че винаги има ненужни деца, погребани в бедни, преотстъпени от някой друг гробове, облечени в нечии чужди дрехи, които чакат поне веднъж в живота си — или в смъртта си — да бъдат полезни за нещо.
Усмивката й беше широка и не можех да кажа дали ми се струваше жестока, защото наистина беше такава, или просто вече цялото място беше се просмукало в мен и очите ми бяха отворени само за това.