Тя се приведе към мен. Отпусна глава на рамото ми и въздъхна дълбоко.
— Какво става, Маки?
Шепнеше и звучеше тъжно, защото знаеше, че отговорът не можеше да е хубав. Допрях лице до косата й, вдишах аромата на пушек.
— Същото, което винаги е ставало.
Ема кимна и аз се запитах дали наистина беше наясно, или това беше част от онова гадно, зловещо нещо, свързано с Гентри, което се беше просмукало в целия град. Знаеш, че нещо се случва някъде, в този момент, но никога не разбираш какво точно е.
— Разбрах какво не е наред с мама — казах аз.
— Че вместо сърце има малко късче гранит?
— Донякъде е така, да. Нали знаеш, че съм дошъл от друго място? За нея онова място е добре познато, като задния двор на дома й. Те са я отвлекли, после са я върнали обратно и след това тя така и не е успяла да разбере как да стане отново нормална.
Ема се взираше в розовите си ръкавици.
— Сигурен ли си? — каза накрая замислено.
Кимнах.
Тя се отпусна внезапно и главата й падна на рамото ми. Седяхме така, облегнати един на друг. Навън небето беше тъмно и натежало от облаци. Дъждът трополеше по прозореца и се стичаше по стъклото, отразявайки жълтите и червени светлини от улицата.
— Трябва да направим нещо ужасно — казах аз. — Трябва да разкопаем… — млъкнах. — Можем да подменим сестрата на Тейт с… нещо. Ще ни се наложи да копаем.
Ема се отдръпна от мен.
— За какво говориш?
Не исках да водя повече този разговор. Разкопаването на гроб беше най-ужасното светотатство, но знаех, че нямам друг избор. Дори ако се отдръпнех и оставех Натали да умре, лошите неща в града нямаше да спрат. Създанията изпод хълмовете щяха да продължат да подменят деца. Гентри щеше да продължи да извръща поглед встрани, както беше правил винаги. Само че вече аз знаех и щеше да ми се наложи да живея с тази вина, а не бях сигурен, че ще мога.
Поех си дълбоко дъх.
— Натали Стюарт е жива и мисля, че можем да я спасим. Но не можем да го направим, ако нямаме нещо, което да оставим вместо нея. Ако извадим друго тяло, има начини да го събудим. Не знам точно как, но е възможно.
Погледът на Ема се плъзна по лавиците с книги.
— Чела съм за това как подменените се завръщат от смъртта, но за това е необходима кръв или нещо от вещите на хората, които са заменили. Нужен ни е предмет, принадлежал на Натали. Ще се обадиш ли на Тейт?
— Не мисля, че това е добра идея. А и не е необходимо. Вече имам нещо. — Извадих висулката на ципа от джоба си. — Не е много, но е на Натали.
Ема погледна мечето колебливо.
— Добре — каза тя накрая. — Ще прегледам някои книги, статии, за да потърся нещо, което може да ни е от полза. Но още отсега ти казвам, че това ще бъде гадно. И ще има много копаене.
— Знам. Мисля, че трябва да повикам Розуел.
— Какво?
— Той ще ни помогне — казах аз. — Едва ли ще бъде ентусиазиран, но ще помогне.
Ема застина на място, вперила очи в някаква точка точно над рамото ми. После отметна одеялото, с което се беше завила, и се изправи. Прибра косата си на конска опашка и отиде до тоалетката си, за да си вземе ластик. Лицето й беше сериозно, косата й почти веднага се разпиля отново на кичури около стиснатия й юмрук.
— Добре — каза тя, докато увиваше ластика. — Добре. Но ни е нужен план. Това, за което говориш, е доста сериозно.
— Да, но не е като влизане с взлом или обир. — Опитвах се да звуча уверено. — Всички, които отговарят за нещо, са в болницата или в полицейския участък, татко си е вкъщи, църквата е разрушена. Ще изчакаме да стане тъмно и после просто ще се промъкнем в гробището. Никой не очаква такова нещо. Градът е прекалено разстроен, за да се интересува какво прави някой в двора на църквата.
Лежах на леглото си и се опитвах да заспя, да загубя напълно съзнание. Планът за изкопаването на тялото на мъртво дете от гроба му можеше да наруши душевното спокойствие на всеки човек.
Тейт ми звънна два пъти, но не й отговорих, нито прочетох съобщенията й. Беше ми достатъчно трудно да обмислям нощните си планове, без да я включвам. Ако разбереше какво възнамерявах да правя, тя щеше да бъде ужасена. Или по-лошо, щеше да поиска да помогне.
След половин час дрямка, от която непрекъснато се стрясках, станах и слязох долу. Открих баща си в кухнята. Чайникът все така кипеше на котлона и той изобщо не беше помръднал от мястото си, откакто го бях видял последния път. Прекосих стаята, отидох до печката и я изключих.