— Татко?
Той повдигна глава. Лицето му беше празно, под очите му имаше дълбоки сенки.
— Да?
— Сградата не е толкова важна.
Той се изпъна в стола си и ме погледна, сякаш се опитваше да се сети дали трябва да се ядоса, да бъде наранен или нещо друго, също толкова лошо.
— Няма значение — повторих аз. — Църквата — това си ти и целият град. Няма значение къде е самата сграда. Ще построиш нова и паството ти ще бъде в нея, с теб, и това е най-важното. Това е, което обичаш. Тях, не сградата. Всичко ще бъде добре, както винаги е било.
За миг си помислих, че ще ми се скара за неуважението, което проявявам, че прекрачвам границата, че не разбирам колко важна е била тази сграда. Че някой като мен няма как да разбере такова нещо. Той стоеше неподвижно с ръце, подпрени на коленете си, със стисната челюст. После се изправи.
Прекоси кухнята и докато вървеше към мен, аз се опитах да отпусна раменете си, за да не проличи колко съм нервен. Нямах никаква представа какво щеше да се случи и за секунда погледът му беше толкова напрегнат, че си казах: „Ето, сега ще ме удари.“ Вместо това той ме сграбчи и ме прегърна силно. С едната си ръка рошеше косата ми, а с другата ме притискаше към себе си с някаква дива ярост. Потта му миришеше остро, на изтощение, и сякаш целият беше пропит с дим. И двамата бяхме. Преведе се към мен и ме обви с двете си ръце, държейки се за мен, сякаш аз можех да го спася от болката му.
Стоях на алеята пред къщи, държах работните ръкавици на баща ми и чаках Розуел. Беше девет часа вечерта и навън беше тъмно като в рог. Облаците бяха по-плътни и по-тежки от обикновено, а неспирният дъжд беше образувал локви и кишави места на моравата. Пластмасовото мече беше в джоба ми, а сърцето ми биеше бясно при мисълта, че ще трябва да изкопая нещо, което се предполагаше да си остане погребано. Само крайно отчаяните хора правят такива неща. Последното средство, единствената останала възможност, така че явно бях крайно отчаян.
Когато Розуел отби пред къщата, видях, че е облечен с другото си яке. Черното. Беше досетлив, не му бях казал нищо за подходящото облекло.
Стояхме си така на улицата и се гледахме един друг над капака на колата. Кварталът беше абсолютно тих. Нямаше други коли, нямаше други пешеходци. Гентри си знаеше добре урока и се страхуваше от мрака. Няколко тиквени фенери светеха тук-там по верандите с криви, захилени усмивки.
— Какво става? — попита той така небрежно, сякаш беше напълно нормално църквата в града да е изгоряла и аз да го викам посред нощ, по средата на учебната седмица, и да го карам да идва по тъмно и да носи лопата със себе си.
Преглътнах тежко, опитвайки се да потисна паниката, която се надигаше в гърдите ми.
— Имам нужда от помощта ти. Трябва да направим нещо лошо. Да разкопаем един гроб. Не ме гледай така — момичето, което се предполага да е погребано вътре, не е мъртво. Видях я тази вечер. Но това, което е в ковчега, ни е нужно.
Розуел не изглеждаше изненадан или объркан, нито ме помоли да повтаря това, което казах.
— Оскверняване на гробове. За това ставало дума, а?
Затворих очи и потърках клепачите си с пръсти.
— Те отвлякоха сестрата на Тейт и не можем да си я върнем, освен ако не вземем това, което е погребано вместо нея.
Когато свалих ръцете си, Розуел все още се взираше в мен, но аз не можех да го погледна. Загледах се през улицата към фенера на верандата на Донъли.
— Те? — попита той и гласът му прозвуча притеснено.
— Аз. Те са също като мен.
— Не бъди такъв задник — каза Розуел, но не заядливо. — Никой не е като теб.
Ема се появи иззад ъгъла на къщата, влачейки стълбата зад себе си. Под другото си рамо носеше някакви рула плат. На рамото си беше преметнала брезентов чувал, а на главата си беше вързала шал.
Розуел премести погледа си от мен към нея.
— Ние наистина ще го направим, нали?
Знаех, че ще ме подкрепи, защото винаги го правеше, но все пак бях невероятно облекчен да чуя това „ние“. Ема му подаде стълбата. Лицето й беше напрегнато, а ръцете й трепереха. Намести добре брезентовия чувал на рамото си, после погледна настоятелно към Розуел и той взе вързопа с платове и инструментите, без да го бяхме помолили за това. Тримата стояхме в двора и се взирахме един в друг. После, без да си кажем нито дума, излязохме на тротоара и тръгнахме към църквата.