Носът беше загубил формата си и почти се беше разпаднал. Мирисът се надигаше от отворената кутия като тежък газ, в плътни облаци. Най-горният пласт на миризмата беше лекият, сладникав аромат на гниене, който сякаш се носеше и трептеше във въздуха, а под него се прокрадваше по-тежкият, химически мирис, вероятно от балсамиращата течност. Ема се беше изправила и се препъна, докато отстъпваше назад. Фенерът падна и се претърколи по тревата, светлината заля съседните надгробни камъни и обраслите с трева гробове. Сестра ми беше закрила устата си и с двете си ръце, сякаш се опитваше да задуши собствените си викове.
Розуел прескочи купчината пръст и се опита да я хване, но аз не можех да помръдна от мястото си. Просто се взирах в малкото тяло, наполовина скрито в сянката на сатенената подплата.
— Трябва да го извадим. — Звукът на собствения ми глас ми се стори много далечен и глух.
— Добре ли си? — попита Розуел, поглеждайки към мен, като прикриваше носа и устата си с длан.
Кимнах. От дъжда всичко изглеждаше мъгливо и неясно и сред сумрака на гробището ние тримата стояхме и се взирахме в тялото.
След секунда вдигнах изпуснатото фенерче и се наведох над ковчега прекалено вцепенен, за да си проличи, че треперя, но подскачащата светлина на фенера ме издаваше. Опитах се да го задържа уверено и стабилно, но не усещах ръцете си.
Розуел беше този, който се отпусна на колене и се пресегна в ковчега за тялото. За бебето. Наведе се над ковчега, потрепвайки, но без да се отдръпва, внимателно, нежно. Беше толкова смел. Стана ми зле.
Стиснах по-здраво дръжката на фенера и се закашлях.
— Ще свърши ли работа или е прекалено разложено?
— Не — отвърна той със странно мек глас, който сякаш идваше много отдалече. — В добра форма е. Наистина. Не мисля, че има каквато и да е било вероятност това тяло да е човешко.
Подадох фенера на Ема и закрих лицето си с ръце. Знаех го. Разбира се, че го знаех. Това, че той го каза, просто го превърна в истина. Някой щеше да изпрати едно дете да страда и да умре в отровния ни гнусен свят, без да съжалява за това, без да се чувства виновен. На мястото на невинното момиченце можех да бъда аз.
Розуел изпъна раменете си и после се изправи на крака.
— Маки.
Не му отговорих. Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че когато дишах, ме болеше. Той прекрачи ковчега, дойде при мен и ме прегърна. Не исках да го прави. Исках да ме пусне, да ме остави да си отида и да изчезна в сенките, да бъда нищо. Да спра да виждам, да дишам. Розуел винаги прегръщаше някого, но не сериозно, не като че ли това означаваше нещо. Този път обаче ме придърпа силно към себе си и ме задържа, вкопчил пръсти в гърба на якето ми, дори когато се опитах да се отдръпна от него.
През целия ми живот Розуел беше до мен в точния момент, беше казвал правилните думи, но този път не каза нищо. Дъждът се стичаше бавно над нас, студен и безнадежден, и не мислех, че този път най-добрият ми приятел щеше да успее да ме спаси.
Тогава и Ема дойде и се протегна към мен. Прегърна ме и отпусна лице на рамото ми. Оставих я да ме обхване и с двете си ръце и се зарадвах на топлината, която излъчваше тялото й. Миришеше на есен и пръст, и на дом, на изгоряла църква и гроб. Наведох се към нея и се замислих колко изумително беше това, че не бях свършил в такъв малък дървен ковчег още преди години. Колко невероятно беше, че някой в света ме обичаше толкова много. Когато ме пусна, се почувствах лек и замаян, вцепенен от студа. Достатъчно вцепенен, за да докосна тялото. То лежеше в ковчега, ледено и неподвижно като кукла. Розуел и Ема ме гледаха с очакване от другата страна на кутията, без да кажат нито дума.
Най-накрая Ема си пое колебливо дъх и прошепна:
— Трябва ли да го извадим?
Повдигнахме тялото от вътрешността на ковчега и го увихме внимателно в якето на Розуел. Косата на създанието беше тъмна и плътна, но слаба — късаше си при най-малкия допир. Кожата му беше сива. Нямаше нищо общо с истинското, живо момиченце, завързано за стола на Господарката.
Ема приглади с длан мъртвата коса и залюля лекичко тялото в скута си. След минута завързах талисманчето около детската китка, защото не знаех какво друго да направя. Тялото лежеше неподвижно в ръцете на сестра ми и изглеждаше жалко и ужасяващо в погребалната си надиплена рокля и с импровизираната гривничка.
Застанах над тях.
— А сега какво?
Ема се загледа в съсухреното лице.
— В легендите хората им говорят, но никъде няма готов текст или някакви по-подробни предписания. Не знам какво да кажа.