— Не се тревожи. Мисля, че аз знам.
Наведох се и прошепнах в ухото на подмененото дете всичко, което исках да кажа на синьото мъртво момиче в Дома на яростта. Казах й, че някой й беше причинил всичко това и е напълно нормално да е ужасена и уплашена, защото вината не е нейна. Когато вързопът в скута на Ема започна да се движи, ми се прииска да извърна очи. Гърчещото се тяло беше по-страшно от вкочаненото, безпомощното. То се размърда в ръцете й и тя ме погледна с безмълвно, отчаяно изражение. Впуснах се към нея и разтворих якето на Розуел.
Създанието беше дребничко и фино, почти като истинско дете. Не беше съвършено копие, но наподобяваше Натали. То премигна бавно към мен и протегна напред тънката си ръчичка. Очите му бяха празни и леко мътни, но бяха лешникови на цвят също като очите на Натали. И като на Тейт.
— Трябва да побързаме — прошепнах аз, спомняйки си за ръцете на Ема, когато сините момичета бяха свалили ръкавиците й от тях. Как бяха започнали да гният.
Ема издиша дълбоко и шумно. Задържа извиващото се, писукащо създание в скута си и ме погледна. Очите й бяха насълзени, сякаш искаше да го остави на калната мокра земя.
— Божичко — каза тихо Розуел. Той държеше в ръка лопатата и стоеше надвесен над разкопания гроб. — Това е най-откаченото и шантаво нещо, което някога съм виждал в живота си.
Поклатих глава и се загледах в нещото в ръцете на Ема.
— Просто тяло, което някой вече не е искал. Не е по-лошо от мен.
Двайсет и осма глава
Завръщането
Розуел затвори ковчега и го поставихме отново в гроба. Той изтрополи, докато се спускаше в празната дупка, и аз трепнах. След малко Розуел започна да хвърля пръстта обратно вътре. Гробът беше почти запълнен, когато телефонът ми започна да звъни. Тейт. Когато не отговорих, тя звънна втори път, а после ми написа и съобщение. Пълни глупости, Маки. Идвам. Изключих телефона и го пъхнах в джоба си. Нямаше начин да я спра. Можех само да се надявам, че когато баща ми отвореше вратата и видеше разстроеното, обзето от мъка момиче, щеше да реши, че е дошло при него да потърси съвет и утешение. Не че имах голямо доверие в този сценарий. От опит вече знаех, че когато Тейт си наумеше нещо, нищо не можеше да я спре, а баща ми в момента беше съсипан и изцеден. Никога не го бях виждал в такова състояние. Тя трябваше само да се появи пред нас и да направи безразсъдните, налудничави неща, които щяха да й хрумнат, когато разбереше, че ме няма. И баща ми щеше да се побърка съвсем. Мисълта не беше особено утешителна.
— Е, а сега какъв е планът? — каза Розуел, докато хвърляше последната лопата пръст върху гроба.
Ема седеше на калната земя, държейки завърналото се от онзи свят създание, но сега се надигна.
Подпрях се на дръжката на лопатата си, останал без дъх и без сили, леко замаян от допира с желязото, подгизнал от дъжда и въпреки това ми беше ужасно горещо.
— Сега влизаме долу под хълма от боклуци край парка и измъкваме Натали.
— Предполагам, че едва ли ще ни я дадат доброволно, нали?
Погледнах го с отчаяние.
— Трябва ни нещо да им отвлече вниманието. Нещо като подарък, като жертвоприношение. Жената, която командва там, обича да й отдават почит.
— Какво притежаваме, което тя може да иска?
Замислих се за това колко ядосана беше Господарката на Мориган, толкова, че наводняваше дома й бавно, в продължение на години, вместо просто да я накаже веднъж и завинаги и да приключи с мъчението.
— Тя иска да контролира всички — целия свят. Иска да бъде сигурна, че всички се страхуват толкова много от нея, че никога да не посмеят да й се опълчат, да я измамят или излъжат.
Ема се приближи към мен с неспокойно изражение, държейки мъртвото доскоро детенце облегнато на рамото си.
— Тоест тя мрази всичко това, което смятаме да направим ние?
— Доста точно казано. Предполагам, че може да го кажем така — хората, които не й се подчиняват, са най-големият й проблем, но не знам какво да направим по въпроса. Нито пък ти.
Розуел кимна замислено.
— Прав си. Но познаваме хора, които могат да измислят нещо.
Близнаците не бяха особено щастливи, че ги събудихме по средата на нощта и ги накарахме да се измъкнат от леглата си, и още по-малко се зарадваха, когато ги помолихме да участват в нашата безумна акция с „Червената заплаха“, но след петнайсет минути се дотътриха в гробището. Дани мъкнеше полиграфа. Той беше в кутия с дръжка като старите куфари, но той го носеше внимателно в двете си ръце.