— Проява на лошо възпитание е да водиш гости, които не са поканени — каза момчето с униформата.
— Носим подарък — отвърнах му аз. — Той е ценен и много рядък и Господарката още не го знае, но всъщност го желае от цялото си сърце.
Момчето кимна и се запъти по коридора към Дома на мизерията, но не ни поведе към голямата дневна. Вместо това минахме през една широка галерия и през големи двойни врати.
— Тя ще ви приеме в официалния салон.
Залата беше по-ефектна от дневната на Господарката — с изящен килим и рисувани вази, поставени в ниши по стените. Имаше бронзови скулптури на реещи се във въздуха птици и на красиви пастирки върху масички, пръснати из цялото помещение. Господарката се излежаваше на дълго диванче с тъмна тапицерия. Когато спряхме на прага, тя погледна към нас и се усмихна, сякаш ни беше очаквала.
Дани и аз влязохме в залата, а Розуел и Дрю останаха на прага, като Дрю беше леко по-напред, за да прикрива създанието от погледа й.
— Мистър Дойл — каза Господарката. — Много ми е приятно да ви видя отново. На какво дължим това удоволствие?
Опитах се да си придам спокойно и ведро изражение.
— Мислех си за нещата, които каза предишния път. Бях доста несправедлив — знам го — и реших, че трябва да ти донеса подарък.
Господарката ми се усмихна. После погледът й пробяга покрай мен и усмивката й изчезна.
— Разкарайте ги оттук! — извика тя гръмогласно. — Вън, вън, веднага!
Първо си помислих, че е видяла подмененото дете, но после разбрах, че говори за Дани и Дрю. Погледнах я и поклатих глава.
— Не могат и двамата да си тръгнат. Те са причината да сме тук.
— Довел си тези неестествени чудовища в моя дом? Смъртни, еднакви твари? Как си посмял? Как си дръзнал да оскверниш това място!
Обърнах се отново към близнаците. Приликата между тях никога не ми се беше струвала особено шокираща или необичайна. Или причината беше, че обикновено те изглеждаха много по-нормални в сравнение с мен. Очевидно всеки имаше своя представа за това какво и кой е изрод.
Пристъпих към Господарката и вдигнах ръка.
— Почакай, ако Дрю излезе, може ли Дани да остане и да ти покаже подаръка? Един от тях ни е нужен, за да демонстрира как работи.
Господарката се взираше внимателно в мен.
— Много добре. Ти, с подаръка. Можеш да останеш. Другият да изчака в коридора.
Дрю и Розуел се впуснаха в бързо отстъпление, а Господарката насочи вниманието си отново към мен.
— Какъв подарък си ми донесъл?
— Исках да ти дам нещо, което ще ти помогне. Говореше за това как Мориган те е излъгала и горе, в града, хората са измислили решение за такива проблеми. Вече никой никога няма да посмее да те излъже.
Господарката се усмихна и очите й блеснаха хищнически.
— Това наистина ще бъде безценен подарък. — Почти не поглеждаше към мен. Очите й бяха вперени в Дани и в куфара. — Но изглежда толкова обикновен.
Дани коленичи на пода и отвори куфара.
— Това е част от начина, по който действа. Никой не знае, че имаш нещо такова, докато не стане прекалено късно.
Започнах да отстъпвам назад към вратата.
— Докато го разглеждаш, имаш ли нещо против да видя как са приятелите ми?
Господарката дори не ме погледна. Очите й бяха фиксирани с копнеж и алчност в ръцете на Дани, докато той отключваше закопчалките и отваряше „Червената заплаха“.
Розуел и Дрю чакаха в коридора и изглеждаха нервни и абсолютно чужди на това място. Не исках да оставям Дани сам, но трябваше да намерим Натали.
Тръгнахме заедно уж към главния вход, после кривнахме встрани към дневната на Господарката. Струваше ми се, че макар хълмът край парка да беше доста висок и разлят, в него не живееха толкова много хора, колкото в Дома на яростта.
Открихме стаята лесно и без да бъдем видени от никого. Огънят в камината не гореше и някои от лампите бяха загасени.
Отначало не я видях. Домът на Мизерията не беше голям като Дома на яростта, но беше също толкова заплетен и ако я бяха отвели някъде другаде, нямах никаква идея как щяхме да я намерим. Но Натали беше тук. Беше завлякла възглавницата си под една от ниските масички и седеше, втренчила поглед в клетката си за птици. Косата й беше разрошена, панделките не бяха завързани. Беше свалила ботушките си и сега се беше заела с единия си чорап. Клекнах до нея и се опитах да я вдигна, но тя се извърна встрани и закри личицето си. Когато вдигна ръце, успях да ги огледам. На китката й се виждаше кървава следа, червена по ръбовете и почти черна в центъра. Около раната кожата беше започнала да губи цвета си и все по-бледият, мъртвешки нюанс се разпространяваше нагоре по ръката й.