Отстъпих още малко назад, опитвайки се да се отдалеча от миризмата на желязо.
— Но Господарката не желае това — тя не обича да я назовават по име.
— Господарката не е особено прозорлива. Не вижда перспективите. Не може да понесе идеята да бъде нещо различно, освен божество. Копнее за живот и свят, който вече не съществува. Ние никога вече няма да бъдем расата, която бяхме. Така че е време да станем нещо друго.
Поех си дълбоко дъх и почувствах как въздухът прогори дробовете ми.
— Какво смяташ да правиш?
Резача се взираше в мен. Изражението му беше вежливо — дори леко заинтересувано. После се ухили, разкривайки кървавите си, възпалени венци, и заби юмрук в една от стъклениците на полицата над камината.
Тя се пръсна и парченцата стъкло се разпиляха по целия под. Звукът беше много силен. Розуел отскочи назад, а Дрю се опита да защити Натали, като прикри лицето й с ръка.
Резача изрита назад каквото беше останало от стъкленицата и направи крачка напред.
— Това не са преговори. Няма да правим сделки. Ако откажеш да ми дадеш това малко сладко агънце, ще започна да отвличам всеки, за когото някога те е било грижа, и ще късам парче по парче от тялото му, докато се съгласиш. Наясно си, че нямам никакви задръжки в това отношение, нали?
Отстъпих още назад, препъвайки се между столовете и ниските масички, само и само за да бъда колкото се може по-далеч от него.
Той ме последва.
— Мислиш, че можеш просто ей така да дойдеш тук и да подмениш едно дете с парче никому ненужно месо? — Зад него целият под беше посипан със стъкла. — Ние знаем този номер, братовчеде. Ние сме го измислили.
— Но не сте го забелязали, когато Мориган е дошла за майка ми. Тя е оставила заместителя на нейно място и познай какво? Господарката се е хванала. Не я е усетила, защото не е забелязала разликата — ти не си я забелязал.
Почти крещях, когато той стигна до мен, сграбчи ме за якето и ме запрати към стената. Стъклената витрина с препарирани бръмбари до главата ми падна и се разби на малки парченца на пода. Резача изви яката ми и ме притисна с гръб до стената. Зад него Розуел беше просто една висока, неразличима сянка, движеща се към нас.
Мъжът се надвеси над мен, челото му се допря до моето.
— Заблудихте ме веднъж — прошепна той, — но срамът е за вас. — Притисна носа си до моя, дъхът му навлезе в гърлото ми, парещ като драконов огън. Гласът му беше жесток и свиреп. — Опитай обаче втори път и ще прережа шибаното ти гърло.
— Ей — изкрещя Розуел, дърпайки го за палтото. — Ей, пусни го веднага!
В стаята вече беше толкова тъмно, че не можех да фокусирам погледа си. Единственото сигурно нещо, което виждах, бяха блещукащите от ярост очи на Резача.
Той не се озърна.
— Да не би някой от твоите приятелчета нарушители да ми говори? Май ме докосва. Сигурно е полудял.
— Той е прав, Розуел — измънках аз. — Не се меси. Той обича мъченията прекалено много.
Резача се изсмя със своя тежък, дрезгав смях.
— Мъчения? Не, просто искам да гледам как кръвта се стича, братовчеде. Красиво е, когато алените капчици улавят светлината.
Наведе се по-близо, смеейки се, и аз подуших ръждата, болестта, а под нея усетих мириса на вековете страдание. Усмивката му беше блестящ бял къс, плуващ смътно пред мен като луна. После мигнах и отново нямаше нищо друго, освен дъха му, заливащ лицето ми.
— Братовчеде — каза той тихо в ухото ми. — Братовчеде, погледни ме.
Хвана ме за брадичката и притегли лицето ми близо до себе си.
— Погледни ме. Ще те бележа с моя печат, ще го издълбая точно над сърцето ти и ще ме гледаш в очите, като истински мъж, докато го правя. След това ще те пречупя и ще молиш за милост като малко момченце.
Беше толкова близо, че виждах месестата загнила тъкан на венците му. Взирах се в усмивката му, чудех се къде бяха Розуел и Дрю, чаках той най-накрая да ме нареже с прочутите си нокти. Нали това искаше — болка, кръв, възможността да накара някого да го умолява.
— Ще започнем от лицето ти — каза той. Ножът беше дълъг и остър и странно светъл, сякаш беше неразривна част от дланта му. — Усмивката ти има нужда от подобрение.