Той влезе в жилището на Чарли в три и половина, точно когато бурята започваше да вилнее. Пред себе си тикаше количка, подобна на онези, които се използват от чистачките в повечето хотели и мотели. Тя съдържаше чисти чаршафи и калъфки, политура за мебели, препарат за почистване на петна по мокета. Имаше и кофа с вода и четка за миене на под. От едната страна на количката беше закачена прахосмукачка.
Чарли седеше на пода пред дивана, облечена само в яркосиньо трико. Дългите й крака бяха кръстосани в поза „Лотос“. Тя изкарваше страшно много време, седнала по този начин. Външен човек би могъл да я помисли за упоена, ала Рейнбърд знаеше, че не е. Все още й даваха по малко лекарства, но колкото да не е без хич.
Всички психолози се бяха убедили с разочарование, че тя държи на думата си никога вече да не пали. Първоначалното предназначение на наркотиците беше да й попречат да си проправи с огън пътя навън, но вече изглеждаше сигурно, че тя няма такова намерение… нито пък каквото и да било друго.
— Здравей, детко — поздрави Рейнбърд и откачи прахосмукачката.
Чарли му хвърли един поглед, но не отговори. Той включи прахосмукачката и щом започна да чисти, тя грациозно стана, отиде в банята и затвори вратата.
Рейнбърд продължи да чисти мокета. Нямаше никакъв план. Просто дебнеше за случайни, дребни признаци и сигнали и ги поемаше. Възхищението му към момиченцето беше искрено. Баща му се превръщаше в пухкав, апатичен пудинг; психолозите си имаха свои термини — „шок на зависимост“, „загуба на собственото аз“, „слаба дисфункция на реалността“, — но всичко се свеждаше до факта, че той се бе предал и можеше да бъде съкратен от уравнението. С момиченцето не беше така. То просто се бе скрило. И Рейнбърд никога не се беше чувствал толкова силно индианец, колкото в присъствието на Чарли Макджий.
Той чистеше и я чакаше да излезе… евентуално. Мислеше си, напоследък малко по-често излиза от банята. В началото винаги оставаше там, докато той си отиде. Сега понякога излизаше да го погледа. Днес може би ще излезе. Може би — не. Той ще чака. И ще гледа за знаци.
7
Чарли седеше в банята при затворена врата. Щеше и да я заключи, ако можеше. Преди да дойде чистачът, бе правила някои прости упражнения, намерени в една книга. Чистачът дойде да почисти. Тоалетната чиния вече студенееше под нея. На бялата светлина от флуоресцентната лампа, обрамчила в кръг огледалото на банята, всичко изглеждаше студено и прекалено ярко.
Отначало с нея живееше „компаньонка“, една жена на около четирийсет и пет. Тя трябваше да й бъде като майка, но „майчинската компаньонка“, имаше жестоки зелени очи с малки петънца. Петънцата бяха като лед. Тези хора убиха истинската й майка, а сега искаха от нея да живее тук с „майчинска компаньонка“. Чарли им каза, че не желае „майчинската компаньонка“. Те се усмихнаха. Тогава тя спря да говори и не каза нито една дума, докато „майчинската компаньонка“ не си тръгна, отнасяйки със себе си зелените си очи с парченцата лед. Чарли сключи сделка с Хокстетър: ще отговаря на въпросите му, но само на неговите, ако си вземе „майчинската компаньонка“. Единствената компания, която желае е баща й и щом не може да бъде с него, ще стои сама.
В много отношения последните пет месеца (те й казаха, че са пет; по нищо друго не се разбираше) й изглеждаха като сън. Не разполагаше с никакъв начин да отбелязва времето, разни хора идваха и си отиваха, без да оставят спомен, безплътни като балони, а храната беше без всякакъв вкус. Самата тя понякога се чувстваше като балон. Сякаш се рееше из въздуха. Но, от друга страна, подсъзнанието й напълно уверено я убеждаваше, че си го заслужава. Тя е убийца. Нарушила е най-важната от десетте божи заповеди и със сигурност е прокълната да гори в ада.
Мислеше си за тези неща през нощта, когато светлините намаляваха и апартаментът изглеждаше като сън. Отново виждаше всичко. Мъжете на верандата с корони от пламък. Експлодиращите коли. Пламващите пиленца. Миризмата на изгоряло, която винаги напомняше миризмата на тлеещ пълнеж, миризмата на плюшеното й мече.
(и това й харесваше)
Там беше въпросът; там беше бедата. Колкото повече го правеше, толкова повече й харесваше, колкото повече го правеше, толкова по-добре усещаше силата, живото нещо, което ставаше все по-мощно и по-мощно. То приличаше на застанала на върха си пирамида, с основата нагоре, и колкото повече го правиш, толкова по-трудно става да го спреш. Не искаш да го спреш,