(и това беше приятно)
затова имаше намерение никога повече да не го прави. По-скоро да умре тук, отколкото пак да го направи. Може би дори й се искаше да умре. Идеята да умреш насън не беше никак страшна.
Единствените двама души, към които изпитваше някакъв интерес, бяха Хокстетър и чистача, който идваше всеки ден да почиства апартамента й. Чарли го попита веднъж защо трябва да идва всеки ден, след като тя не цапа.
Джон — така се казваше — извади омачкано, вехто тефтерче от задния си джоб и евтина химикалка от джоба на гърдите си и рече:
— Просто това ми е работата, детко.
А на тефтерчето написа: „Защото ония са пуяци, защо иначе?“
Тя беше на път да се изкикоти, но навреме я възпря мисълта за мъже с корони от пламък, мъже, които миришат като тлеещи плюшени мечета. Смехът можеше да е опасен. Затова тя просто се престори, че не е видяла бележката или че не я е разбрала. Лицето на чистача беше страшно накълцано и върху окото му имаше превръзка. Тя го съжаляваше и веднъж за малко да го попита какво му се е случило — дали е катастрофирал или нещо друго, — но това беше по-опасно дори от смеха в отговор на бележката му. Не знаеше защо, но го усещаше с всяка фибра на тялото си.
Лицето му имаше ужасен вид, но инак той изглеждаше доста приятен. Пък и лицето му не беше с нищо по-лошо от това на малкия Чъки Еберхард в Харисън. Майката на Чъки пържела картофи, когато бил на три години, и той обърнал тигана с горещата мазнина върху себе си и едва не умрял. Другите деца го наричаха понякога Чъки Пържолата или Чъки Франкенщайн и той се разплакваше, което и беше целта. Другите деца изглежда не разбираха, че такова нещо може да се случи на всеки. Когато си на три години, нямаш кой знае какво в главата.
Цялото лице на Джон бе в белези, но то не я плашеше. Плашеше я лицето на Хокстетър, а то — с изключение на очите — си беше съвсем нормално. Но очите му бяха по-лоши дори от тези на „майчинската компаньонка“. Той винаги ги използваше да се рови в нея. Искаше да я накара да пали. Все това правеше. Водеше я до една стая, в която понякога имаше намачкани парченца вестник, понякога — малки стъклени чинийки, пълни с течно масло, а понякога — други работи. Но всичко, цялата му неискрена симпатия, се свеждаше винаги до едно и също: „Чарли, запали това.“
Хокстетър я плашеше. Тя усещаше, че той разполага с всякакви видове…
(неща)
които би могъл да употреби, за да я накара да пали. Но тя няма да го направи. Само дето се страхуваше, че може да я принудят. Хокстетър би използвал всичко. Той не играеше по правилата и една нощ тя сънува, че го е подпалила, и се събуди, пъхайки юмруци в уста, за да възпре писъка си.
Веднъж, с цел да отложи неизбежните искания, тя попита кога може да види баща си. Чарли мислеше много по този въпрос, без да го задава, защото знаеше какъв ще бъде отговорът. Но този ден се чувстваше особено уморена и обезсърчена и просто й се изплъзна.
— Чарли, мисля, че ти знаеш отговора на този въпрос — Хокстетър посочи към масата в малката стаичка. Върху нея имаше метална табличка, пълна с купчинки къдрави дървени стърготини. — Ако ги запалиш, веднага ще те отведа при баща ти. Можеш да бъдеш при него след две минути — под студените, наблюдателни очи устата му се разтегли в широка, „просто приятелска“ усмивка. — Е, какво ще кажеш?
— Дайте ми кибрит — отговори Чарли и усети сълзите й да напират. — Ще ги запаля.
— Можеш да ги запалиш само с мисълта си, както знаеш.
— Не, не мога. А дори и да можех, не бих го направила. Това е лошо.
Хокстетър я гледаше тъжно и „просто приятелската“ усмивка се топеше.
— Чарли, защо сама си вредиш? Не искаш ли да видиш татко си? Той иска да те види. И ми поръча да ти предам, че в това няма нищо лошо.
И тогава тя наистина заплака, плака дълго и силно, защото действително искаше да го види, не минаваше дори минута, без да мисли за него, без да й липсва, без да копнее за прегръдката на силните му ръце. Хокстетър я гледаше как плаче и върху лицето му нямаше никаква симпатия, никакво съжаление или благост. Имаше обаче внимателна пресметливост. О, как го мразеше!
Това се случи преди три седмици. Оттогава тя упорито не споменаваше баща си, макар Хокстетър постоянно да я предизвикваше с приказки, че баща й е тъжен, че баща й поръчал да пали, без да се притеснява, и най-лошото от всичко, че баща й изказал пред Хокстетър опасенията си, че Чарли вече не го обича.
Тя гледаше бледото си лице в огледалото на банята и слушаше монотонното жужене от прахосмукачката на Джон. Като свърши с пода, ще смени чаршафите на леглото й. После ще избърше праха. И тогава ще си отиде. Изведнъж й се прииска да не си отива, прииска й се да го слуша как говори.