Отначало винаги отиваше в банята и стоеше там, докато си отиде, и веднъж той спря прахосмукачката и разтревожено почука на вратата:
— Ей, детко? Добре ли си? Да не ти е лошо?
Гласът му беше толкова добър — а добротата, обикновената доброта така трудно се откриваше тук, — че тя с усилие запази спокоен и студен тон през напиращите сълзи.
— Да… добре съм.
Зачака, чудейки се дали ще се опита да продължи, дали ще се опита да я разпитва както правеха другите, но той просто се отдалечи и пак включи прахосмукачката. В известен смисъл тя остана разочарована.
Друг път Джон миеше пода и когато тя излезе от банята, без да вдига поглед, каза:
— Внимавай с тоя мокър под, детко. Няма да ти е приятно да си счупиш ръката, нали?
И край, но тя пак едва не се разплака — от тази загриженост, толкова проста и естествена, явно идеща отвътре.
Напоследък Чарли все по-често излизаше от банята, за да го гледа. Да го гледа… и да го слуша. И той понякога й задаваше въпроси, но те не бяха застрашителни. Пък и повечето пъти тя не отговаряше, само заради принципа. Това не спираше Джон. Той й говореше въпреки всичко. Говореше й за резултатите си на боулинг, за кучето си, за разваления си телевизор и как ще минат две седмици, докато успее да го оправи, защото искат толкова много за онези нищо и никакви лампички.
Тя предполагаше, че е самотен. С такова лице сигурно нямаше нито жена, нито нищо. Обичаше да слуша историите му — те бяха като таен тунел за навън. Гласът му беше нисък, музикален, понякога заглъхваше. Никога не ставаше рязък и въпросителен… като на Хокстетър. Той сякаш изобщо не настояваше за отговор.
Чарли стана от седалката на тоалетната, отиде до вратата и точно тогава токът спря. Тя застана там, озадачена, с ръка върху бравата и сведена на една страна глава. Мигновено й хрумна, че е някакъв номер. Чу замиращото жужене от прахосмукачката на Джон и възклицанието му:
— Ей, какво става, за Бога?…
В този момент токът дойде. Чарли не излезе веднага. Прахосмукачката отново забръмча. До вратата се приближиха стъпки и Джон попита:
— Лампите изгаснаха ли там за секунда?
— Да.
— От бурята е сигурно.
— Каква буря?
— Когато идвах на работа, ми се стори, че се задава буря: имаше големи буреносни облаци.
„Стори ми се, че се задава буря.“ Отвън. Искаше й се да може да излезе и да види големите буреносни облаци. Да вдиша онзи особен мирис, който въздуха добива преди лятна буря. Онзи дъждовен, мокър мирис. И всичко изглежда…
Токът спря отново.
Прахосмукачката заглъхна. Тъмнината беше пълна. Единствената й връзка със света остана ръката й върху лъскавата хромирана брава. Тя прекара замислено език по горната си устна.
— Детко?
Чарли не отговори. Номер? Буря, каза той. И тя му повярва. Вярваше на Джон. Учудващо и страшно бе, че вярва на нещо, казано й от някого, след всичко това.
— Детко? — Пак беше той. И този път в гласа му се чувстваше… страх.
Собственият й страх от тъмнината, който едва беше започнал да пропълзява в нея, се пречисти от неговия.
— Джон, какво има?
Тя отвори вратата и заопипва пред себе си. Но не излезе навън, още не. Страхуваше се да не се спъне в прахосмукачката.
— Какво стана? — Сега гласът му излъчваше паника. Това я изплаши. — Къде са светлините?
— Изгаснаха — отговори тя. — Ти каза… че от бурята…
— Не мога да издържам на тъмно — в гласа му имаше ужас и някакво гротескно извинение. — Ти не разбираш. Не мога… трябва да изляза навън.
Чарли го чу как внезапно се втурна слепешком през всекидневната. Последва силен и страшен трясък от падането върху нещо — ниската масичка най-вероятно. Той извика ужасено и тя се изплаши още повече.
— Джон? Джон? Добре ли си?
— Трябва да изляза! — изкрещя той. — Накарай ги да ме пуснат навън, детко!
— Какво има?
Не последва отговор дълго време. После Чарли чу тих, задавен звук и разбра, че той плаче.
— Помогни ми — изхлипа тогава Джон, а тя стоеше на вратата на банята и се опитваше да вземе решение. Част от страха й се бе разтворил в съчувствие, но част от него си оставаше — питащ, неумолим и жив.
— Помогни ми, ох, няма ли някой да ми помогне — тихо изплака той, толкова тихо, сякаш не очакваше никой да го чуе или да му обърне внимание. И тя се реши. Чарли започна бавно да се придвижва пипнешком през стаята към него, с протегнати напред ръце.
Рейнбърд я чу и не можа да сдържи една усмивка в мрака — жестока, сериозна усмивка, която прикри с длан за всеки случай — да не би токът да дойде точно в този момент.