Можеше да си пожелае и тласъкът да се върне.
Ръцете му бяха заети с покривката на леглото — дърпаха, мачкаха, попиваха — явно мозъкът му изпитваше почти несъзнателна нужда от постоянни сетивни сигнали. Нямаше никакъв здрав разум в надеждата тласъкът да се върне. Той беше изчезнал. Не би могъл по-успешно да проправи с тласък пътя си до Чарли, отколкото до Северния полюс. Тласъкът си бе отишъл.
(Беше ли?)
Съвсем неочаквано Анди се усъмни. Част от него — някаква много дълбока част — може би просто отказа да се съобразява с решението на неговото съзнание да следва пътя на най-малкото съпротивление и да им дава каквото поискат. Може би някаква дълбока част от него отказа да продължи да се предава.
Седеше и попиваше покривката на леглото, не преставаше да плъзга дланите си по нея. Дали беше истина, или желанието му бе предизвикало едно внезапно и недоказуемо предчувствие? Самото предчувствие можеше да е фалшиво като възникналия от чист страх дим, който си бе мислил, че усеща.
Нямаше как да провери предчувствието, а и тук определено нямаше кого да тласне.
Той си изпи содата.
Да допуснем, че тласъкът наистина се е върнал. Той не е някакво универсално лекарство: Анди най-добре го знаеше. Би могъл да даде много малки тласъчета или три-четири силни тласъка, преди да се довърши. Може и да се добере до Чарли, но възможността да се измъкне оттук е не по-голяма от възможността на една снежинка да оцелее в ада. Единственото, което ще постигне, е да се тласне в гроба с мозъчен кръвоизлив (и при тази мисъл пръстите му автоматично се плъзгаха към предишните безчувствени места по лицето му).
А оставаше и торазинът, с който го тъпчеха. Липсата му — закъснението на дължимата доза, когато спря токът — изигра голяма роля за изпадането му в паника, знаеше си го. Дори сега, когато се владееше по-добре, той искаше този торазин и спокойния унес, който му носеше. В началото го държаха по цели два дни без торазин преди всеки опит. Резултатът беше постоянно нервно напрежение и слаба депресия, подобно на плътни облаци, които сякаш никога няма да се вдигнат… а тогава още не бе така хлътнал, както сега.
— Погледни истината в очите, ти си наркоман — прошепна той.
Не можеше да каже дали наистина е така. Знаеше, че има физиологично пристрастяване, както към никотина и хероина, което причинява физиологични промени в централната нервна система. А има и психологично пристрастяване. Един негов съученик, на име Бил Уолис, ставаше много, много нервен без своите три или четири кока-коли на ден, а старият му приятел от университета Куинси беше маниак на тема пържени картофки — и те трябваше да бъдат от една рядка новоанглийска марка „Хъмпти-Дъмпти“: никой друг вид не го задоволяваше. Анди определяше такива прояви като психологично пристрастяване. Той не знаеше дали неговият копнеж по хапчето е физиологичен или психологичен: знаеше само, че има нужда от него, действително има нужда от него. Самата мисъл за синьото хапче в бялата чинийка накара устата му да пресъхне отново. Вече не го държаха по четирийсет и осем часа без опиата преди опит. Дали чувстваха, че не би могъл да издържи толкова, без да го хване истерия, или просто минаваха през различните фази на експеримента?
В резултат пред него стоеше един жестоко ясен и неразрешим проблем: не може да тласка, зареден с торазин, а пък няма достатъчно воля, за да го откаже (и, разбира се, ако го хванат да го отказва, хубава работа ще им отвори, нали? — направо прекрасна). Щом му донесат синьото хапче в бялата чинийка, след като всичко свърши, той ще го вземе. И малко по малко пак ще си утъпче пътя до спокойната, устойчива апатия, в която се намираше, когато токът спря. Всичко това бе просто едно нереално, незначително отклонение. Съвсем скоро пак ще си гледа „Клуб ХИГ“ и Клинт Истуд в „Програма по домовете“ и ще си похапва прекалено често от винаги добре заредения хладилник. И пак ще пълнее.
(Чарли, Чарли е в опасност, Чарли има голям проблем, заплашва я страшна беда)
Ако е така, той не може нищо да направи. А дори и да може, дори да има някакъв начин да ги измъкне оттук — налъмите да цъфнат и върбите да родят грозде, защо не, по дяволите? — всякакво окончателно решение относно бъдещето на Чарли си оставаше все така далечно, както винаги.
Той пак си легна, разперил ръце и крака. Малкото отделение в мозъка му, което сега се занимаваше изключително с торазина, продължаваше неспокойно да вдига врява.
В настоящето нямаше решение и затова той се понесе към миналото. Видя как двамата с Чарли тичат по Трето Авеню в някакъв кошмар със забавени движения — едър мъж с протрито, кадифено яке и малко момиченце в червено и зелено. Видя Чарли, с напрегнато и бледо личице и стичащи се по бузките й сълзи, след като взе монетите от телефоните на летището… и подпали обувките на някакъв войник.