Мислите му отплуваха дори още по-назад, до кантората им в Порт Сити, Пенсилвания, и мисис Гърни. Тъжната, дебела мисис Гърни, дошла в кантората на курса за отслабване в зелен костюм с панталон, стиснала здраво старателно изписаната реклама, идея всъщност на Чарли. „Или вие ще отслабнете, или следващите шест месеца ние ще ви купуваме продуктите.“
Мисис Гърни, която родила на своя съпруг диспечер четири деца между 1950-а и 1957-а. Сега децата й пораснали и се отвращавали от нея, и съпругът й се отвращавал от нея и се срещал с друга жена, а тя го разбирала, защото Стан Гърни все още бил представителен, жизнен, енергичен мъж на петдесет и пет, а тя бавно натрупала седемдесет килограма след заминаването на предпоследното дете за колежа, тръгнала от шейсет, колкото тежала на сватбата си, до едно кръгло сто и трийсет сега. Тя влезе, чудовищно раздута и отчаяна в зеления си костюм, със задник почти колкото бюро на банков директор. Щом наведе глава към чантата си, за да намери чековата си книжка, трите й гуши станаха шест.
Той я записа в един клас с още три дебелани. Правеха гимнастика и прилагаха една лека диета — указания и за двете бе намерил в обществената библиотека; водеха безобидни разговори, които Анди обяви за „препоръчителни“ — и от време на време ги тласваше със средна сила.
Мисис Гърни спадна от сто и трийсет на сто и двайсет, а после и на сто и петнайсет, признавайки със смесено чувство на страх и възхищение, че вече сякаш не й се яде толкова. Допълнителното просто не й изглеждало вкусно. Преди винаги си държала безброй неща за похапване в хладилника (и понички в кутията за хляб, и две-три кексчета с извара в камерата) за вечерите пред телевизора, но сега някак си… е, звучи почти невероятно, но… непрекъснато забравяла, че са там. А отвсякъде чувала, че когато си на диета, можеш да мислиш само за ядене. Определено не се чувствала като сега, когато опитала да спазва диетата от „Стражи на теглото“.
И останалите три жени в групата откликнаха със същата пламенност. Анди просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше с нелепо бащинско чувство. И четирите бяха изумени и очаровани от общото си преживяване. Упражненията за раздвижване, които им се виждали толкова досадни и болезнени преди, сега изглеждаха почти приятни. А съществувал и този странен подтик да ходят. Всички заявяваха, че ако не се поразходят хубавичко през деня, се чувстват някак разстроени и неспокойни. Мисис Гърни призна, че добила навика да отива пеш до центъра на града и обратно всеки ден, макар че това правело общо над три километра. Преди винаги взимала автобуса, което определено било разумно, тъй като спирката се намирала точно пред къщата й.
Но единствения път, когато го взела сега — защото краката наистина много я болели, — се почувствала толкова притеснена, че слязла на втората спирка. И с другите било същото. Но всички те благославяха Анди Макджий, въпреки мускулната треска и другите дребни неприятности.
Мисис Гърни свали теглото си до сто и пет при трето мерене, а до завършването на шестседмичния курс — до деветдесет и пет килограма. Съпругът й бил изумен от случилото се, особено след провала й с безброй диети и курсове. Той настоявал да отиде на лекар — страхувал се да няма рак. Не вярвал, че е възможно да се свалят трийсет и пет килограма за шест седмици по естествен път. Тя показа на Анди пръстите си, зачервени и изпободени от шев, защото й се налагало постоянно да си свива дрехите. А после се хвърли на шията му (като едва не му счупи гръбнака) и плака на рамото му.
Неговите възпитанички обикновено му се обаждаха, също както бившите му студенти, подхванали успешна кариера, идваха поне веднъж — някои, за да му кажат благодаря, а други просто да се изфукат: „Гледай, ученикът е надминал учителя си“… нещо, което едва ли е толкова необичайно, колкото си въобразяват, мислеше си понякога Анди.
Но мисис Гърни беше от първите. Тя му се обади да му благодари от сърце само около десет дни преди Анди да се почувства под наблюдение в Порт Сити. И преди да изтече месецът, потеглиха с Чарли към Ню Йорк.
Мисис Гърни все още беше едра жена: човек забелязваше смайваща разлика само ако я бе виждал преди. Когато се премери този последен път, се оказа, че теглото й е спаднало до осемдесет и пет килограма. Но не точният брой на килограмите беше важното, разбира се. Важното бе, че тя продължаваше да слабее със същото равномерно темпо от шест килограма на седмица, плюс минус един, и постепенно намалявайки темпото щеше да сваля още, докато стигнеше до шейсет-седемдесет килограма. Нямаше да има експлозивна декомпресия, нито пък продължително отвращение към храната, неща, които понякога водят до anorexia nervosa. Анди искаше да изкара малко пари, но без да убива никого с това.