— Вас трябва да ви обявят за национално богатство — заяви мисис Гърни, след като разказа на Анди, че отново се е сближила с децата и съпруга си. Анди се усмихна и й благодари, но сега, легнал върху леглото си в тъмнината, полузадрямал, той си помисли, че в известен смисъл точно това беше станало с него и Чарли: обявили ги бяха за национално богатство.
И все пак талантът му не е само за зло. Не е, щом може да помогне на една мисис Гърни.
Той леко се усмихна.
И усмихнат заспа.
10
Като се събуди, не помнеше никакви подробности от съня. Търсеше нещо. Намираше се в някакъв лабиринт от коридори, осветени само с мътночервени алармени светлини. Отваряше врати на празни стаи и пак ги затваряше. В някои от стаите бяха разхвърляни топки смачкана хартия, а в една от тях имаше прекатурена настолна лампа и съборена картина. Чувстваше, че се намира в някакво съоръжение, което е трябвало да бъде затворено и експедирано с дяволска бързина.
И все пак накрая намери онова, което търсеше. То представляваше… какво? Кутия? Сандъче? Каквото и да беше, тежеше ужасно и върху него бяха нарисувани с бяло череп и кръстосани кости, като на буркана с отрова за плъхове, качен върху високата лавица в мазето. И макар че беше тежко (поне колкото мисис Гърни), той успя някак да го вдигне. Усети как всичките му сухожилия се разпъват до краен предел, без обаче каквато и да е болка.
„Разбира се, че няма да има болка — каза си той. — Няма, защото е насън. Ще платиш по-късно. Болката ще дойде по-късно.“
Изнесе кутията от стаята, в която я бе намерил. Трябваше да я занесе на някакво място, но не знаеше на какво и къде е то…
„Ще го познаеш, като го видиш“ — прошепна подсъзнанието му.
И така, понесе кутията или сандъчето нагоре и надолу по безкрайните коридори, с безболезнено обтегнати мускули и втвърдени вратни жили под тежестта; и макар мускулите да не го боляха, усети първите признаци на започващо главоболие.
„Мозъкът е мускул — прозвуча като лекция в главата му, а лекцията се превърна в песен, в детска песничка на малко, подскачащо момиченце. — Мозъкът е мускул, който може да помести света. Мозъкът е мускул, който може да помести…“
Сега всички врати бяха като вратите в метрото, леко издути навън, с големи прозорци; всички прозорци имаха заоблени ъгли. Зад тези врати (ако бяха врати) той видя хаос от гледки. В една стая доктор Уонлес свиреше на огромен акордеон. Приличаше на побъркан Лорънс Уелк, с тенекиена чашка с моливи и надпис, закачен на вратата: НИКОЙ НЕ Е ПО-СЛЯП ОТ ОНЗИ, КОЙТО НЕ ЖЕЛАЕ ДА ВИЖДА. През друг прозорец съзря момиче в бял кафтан да пищи и стремително да се носи през въздуха от стена към стена и Анди забързано го отмина. През друга видя Чарли и реши, че това е някакъв пиратски сън — заровено съкровище, йо-хохо и така нататък, — защото тя разговаряше май с дългия Джон Силвър. Мъжът имаше папагал на рамото си и превръзка на едното око. Той й се хилеше така мазно и фалшиво приятелски, че Анди се разтревожи. Сякаш за да затвърди безпокойството му, едноокият пират обви с ръка раменете на Чарли и извика дрезгаво: „Ние ще ги бием някой ден, детко!“
Анди искаше да спре и да чука по стъклото, докато привлече вниманието на Чарли — тя гледаше пирата като хипнотизирана. Искаше да се увери, че тя не се хваща на хитростите на този странен мъж и знае, че той не е това, за което се представя.
Но не можеше да спре. Влачеше тази проклета
(кутия? сандъче?)
към
(???)
към какво? Какво, по дяволите, трябва да направи с нея?
Но той ще разбере, като му дойде времето.
Мина покрай десетки други стаи — не си спомняше всичко, което видя — и се озова в дълъг, пуст коридор, който завършваше с гола стена. Но не съвсем гола; в самия й център имаше нещо, някакъв голям стоманен правоъгълник, подобен на прорез в пощенска кутия.
Тогава видя написаното с релефни букви върху него и разбра.
ЗА ОТПАДЪЦИ, пишеше там.
И неочаквано до него се озова мисис Гърни, една слаба и хубава мисис Гърни, с прекрасна фигура и стегнати крака, създадени сякаш за да танцуват на някоя тераса, докато звездите избледнеят и зората като приятна мелодия залее от изток небето. Човек никога не би могъл да предположи, помисли си той очарован, че някога си е шила дрехите при Омар, палаткаджията.
Анди се опита да вдигне кутията, но не успя. Тя изведнъж бе станала прекалено тежка. Главоболието му се влошаваше. Напомняше за черния кон, черния кон без ездач с червените очи и с надигащ се ужас осъзна, че конят е на свобода някъде из това изоставено съоръжение и препуска ли, препуска към него…