Не знаеше, знаеше единствено, че е тласнал себе си.
Мозъкът е мускул, който може да помести света.
Внезапно му дойде наум, че докато лекичко е побутвал разни чиновници и дебелани, е можел да открие лечебен център за наркомани, с персонал един човек. Изпадна в тръпнещ екстаз от залелите го представи. Той бе заспал с мисълта, че талант, успял да помогне на бедната дебела мисис Гърни, не може да е изцяло лош. А какво да се каже за талант, който може да освободи от белите мишки всеки нещастен наркоман в Ню Йорк? Какво ще кажете за това, драги зрители?
— Господи! — прошепна той. — Наистина ли съм пречистен?
Не изпитваше никакъв копнеж. Торазинът, представата за синьото хапче в бялата чинийка — този образ беше станал безспорно неутрален.
— Пречистен съм — отговори си той.
Следващ въпрос: ще успее ли да остане чист?
Но едва си го зададе и го заляха безброй други. Ще успее ли да открие какво точно става с Чарли? Той бе използвал тласъка върху себе си насън, като вид автохипноза. Ще успее ли да го приложи върху други, докато е буден? Върху безкрайно, отблъскващо хилещия се Пайнчът, например? Пайнчът би трябвало да знае какво става с Чарли. Ще успее ли да го принуди да каже? Ще успее ли дори да я изведе някак оттук накрая? Има ли възможност да го направи? А ако наистина се измъкнат, какво? Преди всичко, никакво бягане повече. Бягството не е разрешение. Някъде трябва да има място, където да отидат.
От месеци насам за първи път се чувстваше развълнуван, изпълнен с надежда. Започна да прави откъслечни планове, одобряваше, отхвърляше, питаше се. От месеци насам за първи път се чувстваше у дома в собствената си глава; жива и жизнена, готова за действие. И най-вече, ако успееше да ги заблуди в две неща — че все още е наркоман и че не е способен да използва таланта си за хипнотично внушение, — може и да… просто може и да срещне някаква възможност да… да направи нещо.
Анди продължаваше да върти всички тези мисли из главата си, когато токът дойде. В другата стая телевизорът започна да лее своето вечно „Исус ще се погрижи за душата ви, а ние — за чековата ви книжка“.
„Очите, електрическите очи! Те пак те наблюдават или скоро ще започнат… Не ги забравяй!“
За миг видя всичко — дните и седмиците на хитруване, които вероятно му предстоят, ако иска да получи някакъв шанс, и усети почти със сигурност, че в някой момент ще го хванат. Потъна в депресия… но тя не предизвика копнеж по хапчето и това му помогна да се овладее.
Мисълта за Чарли му помогна още повече. Той бавно се надигна от леглото и отиде във всекидневната.
— Какво стана? — извика високо. — Мене ме беше страх! Къде ми е лекарството?
Анди седна пред телевизора с отпуснато, мрачно и унило лице.
А зад това безизразно лице мозъкът му — този мускул, който можеше да помести света — работеше с все по-голяма скорост.
12
Подобно на съня, който баща й бе сънувал по същото време, Чарли Макджий не си спомняше подробностите от дългия си разговор с Джон Рейнбърд, а само възловите места. Тя не беше съвсем сигурна как стана така, че му разкри по какви причини е тук, или как заговори за огромната си самота без баща си и за ужаса да не я изиграят отново да използва пирокинетичната си способност.
Донякъде, разбира се, беше заради късото съединение и увереността, че те не подслушват. А и заради самия Джон, преживял такива ужаси и изпитващ трогателен страх от тъмното и от свързаните с него спомени за ужасната дупка, където го напъхали онези „конгци“. Той я попита, почти равнодушно, защо я държат затворена и тя му разказва, колкото да го разсее. Но този разказ скоро се превърна в нещо повече. Той започна да се излива все по-бързо и по-бързо — всичко, което бе събирала в себе си, — докато думите заискачаха една през друга, презглава. Веднъж или два пъти плака и той несръчно я прегръщаше. Джон беше чудесен човек… в много отношения й напомняше за баща й.
— Сега, ако открият, че знаеш всичко това — завърши тя, — сигурно и теб ще затворят. Не биваше да ти разказвам.
— Ще ме затворят, вярно — съгласи се жизнерадостно Джон. — Моят пропуск е категория „D“, детко. Дава ми да отварям шишета с паркетин и май това е всичко — той се засмя. — Сигурно ще се оправим, ако не издадеш, че си ми го разправила.
— Няма — обеща Чарли разпалено. Тя сама се чувстваше малко неспокойна и си мислеше, че ако Джон признае, може да го използват като лост върху нея. — Ужасно съм жадна. В хладилника има студена вода. Искаш ли малко?
— Не ме оставяй — помоли моментално той.
— Хайде да отидем заедно. Ще се държим за ръце.