Рейнбърд я вдигна, занесе я до леглото и я пъхна под завивките. Докато ги придърпваше към брадичката й, Чарли се размърда в полусън. Той импулсивно се наведе и я целуна.
— Лека нощ, детко.
— Лека нощ, тате — измърмори тя с надебелял, сънен глас. След това се обърна и повече не мръдна.
Рейнбърд я погледа още няколко минути и се върна във всекидневната. Десет минути по-късно при него връхлетя самия Хокстетър.
— Авария — започна той. — Буря. Проклети електронни заключалки, всичко се блокира. Тя…
— Тя ще бъде добре, ако не вдигаш толкова шум — изсъска тихо Рейнбърд. Огромните му ръце се протегнаха, сграбчиха Хокстетър за реверите на бялата лабораторна престилка и придърпаха внезапно ужасеното му лице на сантиметри от окото на индианеца. — И ако някога пак покажеш тук, че ме познаваш, ако някога се държиш с мен, като че ли съм нещо друго, а не чистач c „D“ пропуск, ще те убия, после ще те накълцам на парченца и ще те хвърля на котките.
Хокстетър безпомощно пръскаше слюнки. В края на устните му се появи прозрачен мехур.
— Разбираш ли? Ще те убия! — разтърси го Рейнбърд.
— Р-р-раз-з-з-бирам.
— Тогава хайде да се махаме оттук — избута индианецът бледия и ококорен Хокстетър в коридора.
Рейнбърд хвърли един последен поглед наоколо, после изкара количката си навън и затвори зад себе си самозаключващата се врата. В спалнята Чарли се бе отпуснала в най-спокойния си сън от месеци насам. А може би и от години.
МАЛКИ ОГНЬОВЕ, ГОЛЯМО НАБЛЮДЕНИЕ
1
Силната буря отмина. Мина и време — три седмици. Лятото, влажно и изтощително, все още господстваше над Източна Вирджиния, но децата пак тръгнаха на училище и жълтите автобусчета, с които ги превозваха, сновяха с грохот по добре поддържаните второстепенни пътища на областта Лонгмънт. В недалечен Вашингтон, столицата на САЩ, започваше още една година на законодателство, слухове и инсинуации сред обичайната скандална атмосфера, поддържана от националната телевизия, с планирано изтичане на информация и неизменни облаци от алкохолни изпарения.
Всичко това не се отразяваше особено в постоянно хладните стаи и подземни помещения на двете довоенни къщи. Единственото сходство беше, че и Чарли Макджий учеше. Идеята да й вземат частни учители беше на Хокстетър и Чарли отказа, но Джон Рейнбърд я убеди.
— Каква вреда можеш да имаш? — попита я той. — Няма никакъв смисъл умно момиче като теб да изостава. Дявол да го вземе… извинявай, Чарли, но понякога адски ми се иска да бях получил повече от едно осмокласно образование. Сега нямаше да бърша подове… можеш да се обзаложиш на обувките си за това. А пък тъй и времето ти ще минава по-бързо.
И тя се съгласи — заради Джон. Частните учители дойдоха: младият мъж, който й преподаваше по английски език, по-възрастната жена — по математика, по-младата с дебелите очила — по френски, а мъжът в инвалидната количка — по естествознание. Тя ги слушаше и смяташе, че напредва, но го правеше само заради Джон.
На три пъти той си рискува службата, за да предаде бележки на баща й, и тя се чувстваше виновна. Затова още повече й се искаше да му достави удоволствие. Той донесе новини от баща й — че е добре, че се е зарадвал, като научил, че и Чарли е добре и че им помага за опитите. Последното я натъжи за известно време, но тя вече бе достатъчно голяма, за да разбира — донякъде поне, че невинаги най-доброто за нея е най-добро и за баща й. А напоследък все по-често започваше да се чуди дали Джон не знае по-добре кое е правилно за нея. По своя честен, забавен начин (винаги ругаеше, а след това се извиняваше, което я караше да се кикоти) той беше много убедителен.
Почти десет дни след късото съединение Джон не спомена нищо за палене. За тези неща говореха само в кухнята, където според него нямало „уши“, и то винаги шепнешком.
В онзи ден той попита:
— Ти мисли ли пак за онази работа с огъня, Чарли?
Вече винаги й викаше Чарли вместо „детко“, по нейна молба.
Чарли се разтрепера. Само мисълта за огън й действаше по този начин след фермата Мандърс. Тя изстиваше, мускулите й се стягаха и се разтреперваше: в докладите на Хокстетър това се наричаше „лека фобийна реакция“.